История за самоусъвършенстване от древността: изоставяне на чувствата

В една легенда се говори за това как всички хора в индийския град Балрампур станали благородни, учтиви и мъдри, след като Шакямуни разпространил своя Дарма (Закон).
Когато един човек, който не бил будист, чул за това, той предприел дълго пътешествие до Балрампур, за да помоли Шакямуни за лично напътствие. Но по време на пътуването му, се случило нещо, което го объркало и той не знаел как да го разбере.
Балрампур се намира в тропическа област, където има много отровни змии. Преди да влезе в града, човекът видял възрастен мъж да работи със сина си на полето. Изведнъж от тревата изскочила отровна змия и ухапала сина. Съвсем скоро той умрял от отровата. Бащата продължил да работи и изглеждал така, сякаш смъртта на сина му изобщо не го натъжила.
Небудистът изненадано попитал бащата: „Кой е този млад човек?“
„Синът ми.“
„Синът ви току-що почина, а Вие ни най-малко не сте натъжен и просто спокойно продължавате да работите? Това не е ли родният ви син?“
„Защо да тъгувам? Смъртта е част от живота. Цъфтежът и разпадът следват своя собствен ритъм. Сега, когато този човек е мъртъв, ако е бил добър, го очаква нещо хубаво. Ако е бил лош, ще трябва да изплати лошите си дела. Какво хубаво ще донесе на мъртвия моят плач за него?“

Възрастният мъж погледнал удивения пътешественик и го попитал: „В града ли отивате? Мога ли да ви помоля за една услуга?“
Небудистът се съгласил. Старият мъж му казал: „Когато влезете в града, почукайте на вратата на втората къща отдясно и кажете на семейството ми, че няма нужда да носят два обяда, тъй като синът ми почина, защото го ухапа змия.“
Небудистът останал втрещен. Как можел старият човек да е толкова жесток? Синът му току-що е починал и той не показва никаква скръб… И мисли първо за обяда си! Как може един баща да е напълно лишен от чувства?
Небудистът скоро намерил къщата на стария човек. И разказал на старата му жена: „Вашият син почина, ухапан от змия. Затова мъжът Ви ме помоли да Ви съобщя, че му е нужен само един обяд.“ Възрастната жена му благодарила сърдечно и също не показала, че тъгува за сина си.
„Не тъгувате ли заради смъртта на сина си?“
Старата жена отвърнала: „Синът ни дойде в нашето семейство по собствено желание. Не съм го молила да идва. Сега, след като си е тръгнал, аз не мога да го задържа. Ние всички сме пътници, които за една нощ споделят една хотелска стая. На следващия ден тръгваме по своя собствен път. Никой не може да задържи другия. По същия начин е и връзката между мен и моя син. Аз нямам никакво влияние върху неговото идване и неговото тръгване. Всичко следва предопределените съдбовни връзки.“ Когато небудистът чул това, той решил, че двамата родители са просто безсърдечни.
В този момент от къщата излязла сестрата на починалия. Небудистът я попитал: „Малкият ти брат почина. Тъжна ли си?“
„Той вече е мъртъв. За какво да тъгувам? Ние сме като стволовете на дърветата, завързани в един сноп. Плаваме заедно по водата. Когато дойде буря, снопът се разваля и течението отнася всеки ствол по собствения му път. Те не могат да бъдат събрани отново. Ние сме станали брат и сестра случайно и сме дошли в едно семейство. Но животът за всеки от нас е различен. Няма ясни правила кога трябва човек да се роди и да умре. В този случай той си тръгва преди мен, какво мога да направя аз като негова сестра?“
Когато сестрата спряла да говори, от съседната къща дошла друга жена и казала: „Съпругът ми е мъртъв.“
Това окончателно объркало небудиста и той попитал: „Мъжът Ви е мъртъв, а Вие го казвате, все едно нищо не се е случило. Все едно ли Ви е?“
Жената спокойно отговорила: „Нашият брак беше като летящите в небето птици. През нощта се събират заедно, а на сутринта всеки заминава да търси храна. Всеки има своята съдба. Не мога да живея вместо съпруга си. Не мога да изплатя неговата карма. Ние всички се запознаваме по време на своите пътувания, но рано или късно поемаме по своя собствен път.“
Когато чул това, небудистът истински се разгневил. Той горчиво съжалил, че е тръгнал на това дълго пътуване, за да трябва да чуе такива думи. Той вярвал, че в Балрампур ще намери истината, тъй като бил чул, че там членовете на семейството били най-предани едни към други. Изобщо не предполагал, че ще бъдат толкова коравосърдечни.
И все пак решил, че иска да види Шакямуни. Щяло да е жалко да се върне вкъщи след дългото пътуване, без да е видял Буда. Когато се срещнал с него, не го попитал нищо. Но Шакямуни прочел мислите му и казал: „Защо си толкова тъжен?“
Небудистът отговорил: „Надеждите ми останаха неизпълнени. Срещнах се с неща, които не отговориха на очакванията ми, затова съм тъжен.”
„Тъгата не решава проблеми. Разкажи ми какво те е натъжило”, подканил го състрадателно Шакямуни.
„Пристигнах от далеч, защото бях чул, че хората в Балрампур са научили Вашия закон и са станали много сърдечни и добри. Но когато пристигнах, ми се случи нещо забележително…“ И небудистът разказал историята за фермера и починалия му син. „Сърцето на фермера не е добро, нито e изпълнено със състрадание. Никога не бих могъл да си представя, че подобно нещо може да се случи в една будистка страна.“
Шакямуни се усмихнал и му обяснил: „Не е непременно както ти си го мислиш. Ти си очаквал да видиш поведение, което съответства на принципите на обикновените хора. Но Дарма (Законът) не следва законите на човешкия свят. Да се усъвършенстваш означава да се изчистиш от човешката природа и да се изравниш с истината. Семейството, което си видял, е тръгнало по този път. Човек не може да запази завинаги човешкото си тяло. Когато някой почине, всички около него плачат на висок глас. Но какво добро носи това на починалия? В живота има раждане и смърт. Радостта при раждането и тъгата при смъртта на един човек показват колко объркани са човешките представи за живота и смъртта. Кръговратът на живота и смъртта никога не спира.“
Когато небудистът чул думите на Буда, той изведнъж разбрал случката с фермера. И от този момент станал будист и усърден монах.

* * *

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.