Как осъзнах привързаността си към борба

Здравейте, Учителю и приятели.

Мислех да не пиша споделяне, поради големите ми отклонения (според моята представа) от пътя ми като усъвършенстваща се. Доста криволичения и крайности изпитвах през цялото последно време, толкова борби, толкова съмнения и противоречия и много търсене. Опитвах се да търся отговори отвсякъде.

Привързаността ми към търсене набираше скорост. Четях Дафа, правеше ми много силно докосване винаги, като четях. В същото време мислех, че не го разбирам както трябва и излизаше другата привързаност - съмнение, и така отивах от привързаност в привързаност. Като че ли всяка осъзната привързаност дърпаше след себе си още и още. Просто целите ми дни преминаваха в постоянно напрежение да се наблюдавам и да се боря. А мислех си, ето това е привързаност - махам я, а ето това също. И това какво иска да ми покаже - а ето мисля, че е това? Или пък не, това е май? Да , махам я. Дали пък е правилно така, дали пък не нараних някого, май да? И така по цял ден просветление, после слънчево затъмнение. Взех да се уморявам. Това ми отнемаше енергията. Споделях ги тези мои търсения и просветления, но не беше и това спасението. Отсреща понякога реагираха, като не реагираха.

За мен беше все едно – беше реакция. Моите привързаности не намаляха, даже ми се струваше, че се увеличаваха, излизаха, за да ги видя, да ме поизтормозят. И аз пак така излизах и влизах в Дафа (така си мислех и търсех и другаде отговори и т.н.).

Наскоро взех да се схващам, знаех че не е от зимата, а моето неразбиране как да продължа. Така ми беше станало, преди да намеря Дафа. И си казах, май пак зацикли, взе да се втвърдяваш а? Май се поуплаших малко. Бях спряла упражненията, малко четях и медитирах малко. Не исках да се виждам и много с практикуващите. Не се упреквах, не упреквах и тях, но не исках да им понасям напътствията. Знаех, че имат право, но не и цялото право. А външно през това време нямаше някакви сътресения. Всичко си вървеше нормално не се съпротивлявах на естествения ход на нещата, как ми върви съдбата. Само вътрешното ми състояние се лашкаше като стрелката на развалена везна от единия към другия край. Знаех, че се схващам от вътрешното втвърдяване на мислите ми. Започнах да отделям много време на това да си отговоря какво точно е мисловна карма. Наред с кармата по съдба, мислите ми създаваха тази мисловна карма? Или идваха от нея от това как възприемах проявената действителност, ситуацията, човека? Аз мислех, мислех за моите разбирания, навик, преценка, оценка? Аз мислех. ОПА, това ще да е мисловната карма, породена от привързаностите ми, от навиците ми, от възпитание и т.н.

Отговарях си, но се иска работа, време, постоянство.
Защо Учителят казва, че може да стане и в един момент, ако можем да изоставим всичко? Взех да мисля за времето като демонична намеса. Защо да е необходимо време за още страдание? Щом може без време, значи може. Как? И така реших да се поразкърша физически и отидох на уредите в парка. Помагаха ми донякъде, но в един момент така ме подведе един мърдащ се уред, че за малко да си счупя крака, спаси ме само това, че веднага си помислих, че само го поизкривих. Няколко дни куцуках и реших, че е сигнал, че няма раздвижването ми да е така. Отидох на мястото на нашите упражнения. В началото на второто ми стана лошо. Знаех, че е отвътре а не е от физическа неиздръжливост. За кратко време всеки ден на второ упражнение пишех по едно есе - така ми действаше като да се диктуваше в съзнанието ми.

И това сегашно есе беше последната ми медитация днес, на второ упражнение в парка. Дадох си сметка, че в моето възпитание (обусловено от времето ми в това раждане, комунистическо или социалистическо все едно) беше заложена борбата. Макар винаги да съм се противяла на някой неща, но и противопоставянето ми разбрах, че е пак борба срещу борбата.

И ако в началото ми е била необходима, за да се предпазя от някои привързаности, то 99% от нея е най-голямото зло. Удоволствието да се боря с някого прехвърлих в борба със себе си на вътрешно ниво. Борейки се с привързаностите си, се борех със себе си. В ума си се борех със себе си. Умът ми измисляше хиляди варианти от всяка случка, събитие от всичко, от всичко можеше да направи история, добра или лоша. И ми даваше задача да я определя добра или лоша е, каква ми е привързаността и да се боря с нея.

Нещо повече - дадох си сметка, че всяко мое мнение, всяка моя позиция, всеки мой възглед е привързаност, защото не е постоянен - мени се с всяка ситуация, а почти всяка ситуация е изпит за ученика или карма. Това го разбрах от споделянията ми. Когато се просветлявах до нещо и исках да споделя, понякога толкова настоявах, че в един момент осъзнах, че и това е борба така, както и когато се борих срещу намесата на мнението на другите или споделяне, което не разбирах като истина. И така си дадох сметка, че мисловната карма поддържа борбата, а борбата е заложена във всяко общество и така то се самовъзпроизвежда.

А за мене остана задачата като осъзная привързаност, която имам, просто да намеря най-добрия начин да я изоставя.

Благодаря, приятели, радвам се, че сме пак заедно!
Благодаря!


Есето е прочетено на Шестата национална конференция за споделяне на опит в самоусъвършенстването между Фалун Дафа практикуващи, проведена на 02.04.2017 г. в Стара Загора.

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.