Да се усъвършенствам със сърцето, което имах преди

Казвам се Ивон и получих Фа през ноември 1998 г. Бих искала да споделя с вас няколко случки, които се случиха в началото и някои важни стъпки от моя път в самоусъвършенстването.

Когато бяхме помолени да напишем споделяния на опит, в съзнанието ми се появиха „SOS” походът от лятото на 2001 г. и протестът на площад "Тиенанмън" в Пекин през есента на същата година. Почувствах се така, сякаш тогава наистина съм се усъвършенствала усърдно. A сега сякаш вървя назад, вместо напред, и е болезнено. Разбира се, правила съм много неща, за да дам гласност на това, което се случва в Китай и участвам в различни проекти, но чувствам, че не се усъвършенствам със сърцето, което имах преди. Не мога да променя това, което е отминало, но... мога да натисна бутона за стартиране и да се рестартирам и да се върна към сърцето, което имах през 2001 г.

Изоставяне на репутацията

Преследването напредваше и се влошаваше с всеки изминал ден. За да позволим на хората да обърнат внимание на преследването и спасяването на практикуващите Фалун Гонг в Китай, започнахме „SOS” поход от град Фалун до Стокхолм. За шест дни трябваше да покрием 26 мили. Всеки, който имаше желание, имаше възможност да участва. Аз директно се регистрирах за похода. В раницата ми имаше както туристически ботуши, така и подходящи дрехи.

Преди да започнем похода обаче, имаше някои детайли, които трябваше да бъдат уредени. Наред с другите неща трябваше да решим кой ще шофира колата. Никой, който участваше в „SOS” похода, не искаше да щофира колата. Колата беше много необходима, защото можеше да превози тежкия ни багаж и останалите неща, необходими за похода, така че онези, които вървяха, щяха да имат лек вързоп за носене през многото мили, които щяха да изминат. Проведохме доста шумна дискусия, която завърши с това, че аз бях избрана да карам колата. Въпреки че протестирах шумно, приех съдбата си - с голяма неохота. Другите обещаха, че ще се редуваме в шофирането.

Получихме подробни карти на маршрута, но пътищата все още трябваше да бъдат проучени, за да се види дали бяха подходящи за безопасно вървене в трафика, което се превърна в една от задачите на шофьора. Това се случи по времето преди “GPS” да се превърне в обичайно оборудване за автомобилите. Един практикуващ от Фалун и аз самата също така работехме по контактите с медиите и се опитвахме да уредим нощувки на подходящи места по пътя. Подготвихме палатки в колата в случай, че нямаше друго място за настаняване.

Докато другите вървяха в „SOS” похода, аз карах колата. Това беше сравнително удобна задача, но не беше това, което исках, така че бях много недоволна и си мърморех под носа. Исках да вървя с другите, защото в моите очи това беше единственото смислено нещо. Стоенето в колата през цялото време беше самотно занимание и въпреки че имаше различни неща, които трябваше да бъдат уредени междувременно, все още имах време да се чудя защо седях там, където седях - в колата.

Внезапно нещо ми проблесна. Въпреки че бях напълно сама на пътя, трябваше да намаля скоростта и да отбия встрани, защото ме напуши силен смях. Разсмях се толкова силно, че чак изревах... Каква комедия! Осъзнах, че това беше абсолютно правилната задача за мен. Шофирането на колата означаваше, че нямаше да бъда видяна или забелязана и просто разбрах, че имам привързаност към репутацията.

Насред смеха си почувствах как ме напусна една физическа субстанция и просто излезе през вратата на колата, подобно на балон, който излита, когато изпуснеш въздуха от него. Така въпросът беше уреден... В този момент взех решение. Колата трябваше да бъде шофирана! Щях да карам колата по целия път до Стокхолм. Реших, че трябваше да пътувам с колата и че тази привързаност трябваше да бъде изоставена. Също така получих разбирането, че щом директно се изсмях в лицето на привързаността, тя просто подви опашка и си замина, казано с човешки думи.

След това прозрение дойде и следващото. Аз се чувствах удобно в колата, за разлика от всички онези, които вървяха пеш в „SOS” похода и които положиха героични усилия по пътищата, с уморени и изпълнени с болка тела. Те наистина заслужаваха всякакво възможно обслужване и подкрепа, които можеха да получат. Те се бореха в продължение на 15 часа и вървяха почти маратонска дистанция, над 40 км всеки ден. Някои от тях страдаха от ужасни болки, а някои получиха болезнени рани, които ги приближаваха до това да искат да прекратят похода. Реших, че ще направя всичко по силите си, за да подкрепя маршируващите по различни начини. Сега, в съзнанието ми, внезапно шофирането на колата се превърна в нещо важно и имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат уредени по пътя, освен самия „SOS” поход. Разбрах също, че ако не разполагахме с колата, щеще да бъде трудно да завършим похода до Стокхолм.

Настаняването трябваше да бъде уредено на подходящите места и трябваше да бъде осъществен контакт с медиите, което ни даваше големи шансове да разговаряме с хора, които биха искали да помогнат, когато чуеха за нашия „SOS” поход между Фалун и Стокхолм и да обърнат внимание на това, което се случва с хората, които практикуват същата практика като нас, в Китай.

Първата вечер отседнахме в селска ферма. Всъщност мястото беше просто покрив над главите ни. Много от хората бяха толкова изморени, че просто със залитане влязоха в къщата и се свлякоха на черджето. Едва успяха да хапнат малко. Друго мястo, в което отседнахме, беше „Vanga Hilton”, тъй като имаше фитнес зала и всеки можеше да спи на матраци дебели 30 сантиметра и дори имаше душове – нещо, което наистина беше необходимо на участниците в похода, които бяха вървели няколко дни.

Колата беше много полезна по много причини. Един от практикуващите навършваше 30 години. Той избра да участва в похода, вместо да празнува у дома със семейството си. Аз му купих торта, за да отпразнува рожденния си ден. Освен това използвах колата, за да потърся един практикуващ, който се беше загубил, докато е вървял, за да се присъедини към похода в движение...

През последния ден един практикуващ от Стокхолм се погрижи за отбиването ни до Минторгет, където щяхме да имаме митинг и изнасяне на речи от някои политици. Това означаваше, че в края на краищата най-сетне щях да мога да вървя в похода и да използвам моите опаковани туристически ботуши. Бях много щастлива да се присъединя към „SOS” похода през последния ден.

След десет мили, т.е. след половин маратон, когато наближихме центъра на Стокхолм бях напълно изтощена и имах болки навсякъде. Така че, поглеждайки назад, бях благодарна, че трябваше да поема задачата да карам колата, защото никога нямаше да успея да вървя маратонска дистанция всеки ден.

Всеки път, когато си спомня за това събитие, съм трогната от това как всички практикуващи се мъчеха да вървят с банер вдигнат над главите си всеки ден, въпреки болките в телата си. И ми беше дадена възможността да видя привързаността си, когато карах колата и работех повече зад кулисите, за да подкрепям и да помагам на онези, които вървяха в похода. Понякога имам чувството, че боговете имат чувство за хумор, когато планират всички наши малки и големи стъпки.

На 20 ноември през същата година се случи още едно незабравимо събитие. То беше нашият апел на площад "Тиенанмън" в Пекин. Това беше също така и голяма стъпка в моето самоусъвършенстване. Преди да взема решението, дали ще отида в Пекин за да апелирам, или ще остана у дома за да помагам, в съзнанието ми се въртяха всякакви мисли. Чувствах се зле и сърцето ми биеше тежко и неравномерно. Един ден, около две седмици преди пътуването, след изучаване на Фа и споделяне, получих „ключовете”, които щяха да ми помогнат да взема решение. Единият беше: помисли си, ако си дала обещание на Учителя? Колко големи щяха да са загубите, ако не отидех? Другият ключ беше, че тъй като рано или късно всички практикуващи щяха да се изправят пред въпроса за живота и смъртта на различни нива, защо трябваше да чакам? Като разбрах, че пътищата ни са вече планирани, направих своя избор и реших да отида. И сърцето ми отново върна своя спокоен и постоянен ритъм.

Състраданието ми към практикуващите в Китай постоянно се увеличаваше още от началото на преследването през 1999 г. Отидох в Пекин, за да помогна и да подкрепя смелите китайски практикуващи и да им покажа, че те няма да са сами в тази ужасна ситуация. Исках също така това да послужи като будилник за света, така че правителствата на различните държави да могат да направят нещо, за да спрат преследването.

Ние, западняците, се събрахме на площад "Тиенанмън", издигнахме нашия банер с надписите „Джън-Шан-Жен” и „Истиннност-Доброта-Търпение”. След 20 секунди бяхме заобиколени от бели автобуси и полицейски коли. Бяхме подложени на тормоз и насилие, но успяхме да оцелеем и на другия ден бяхме екстрадирани от страната. Едно нещо, което докосна сърцето ми, беше, че още преди да напуснем Китай, шведският външен министър направи смело изявление в наша подкрепа, осъждайки китайския режим.

Когато отново кацнахме в Швеция и се срещнахме с медиите, бях интервюирана по радиото и по телевизията. След събитията в Пекин усещането ми за дискомфорт, когато съм в центъра на вниманието, се беше изпарило. Беше чудесно и се чувствах толкова свободна и наистина осъзнах как нашите привързаности ни ограничават и ни спират в различни ситуации.

Разясняване на истината и спасяване на съзнателни същества

През юни тази година неколцина от нас планираха да напишат писма до политиците ни в Гьотеборг за продължаващото вече 18 години преследване в Китай. Имахме няколко срещи и обсъдихме кой ще се свърже със съответните политици. Имах шанса да се свържа с един политик, с когото вече бях имала контакт през 2003 г., когато китайското генерално консулство се опита да спре радиопредаването „Времето на Фалун Гонг”, за което отговарях аз. По време на срещите преминахме през различни начини на писане, но на мен все още ми беше трудно да напиша хубаво писмо. Тогава дойде лятната ваканция и писмото така и не беше изпратено.

През лятото в Швеция имахме автомобилна обиколка. Започнахме обиколката в Готланд със седмицата Алмедален (линк към статия) Това беше чудесно място и възможност да достигнем до обществото, включително до медиите и политиците. Имахме щанд с добра локация, близо до няколко големи новинарски медии и в непосредствена близост до университета, където всеки ден се провеждаха много добре посещавани семинари и срещи. Това означаваше, че много хора ни забелязаха. Политикът, на когото щях да пиша, мина наблизо. Отидох и поговорих с него и му споменах, че щях да му пиша писмо и на него му стана любопитно на каква тема е щяло да бъде писмото. Това доведе до добър разговор, който се разви много естествено.

Той все още си спомняше за инцидента, при който генералното консулство на Китай се опита да спре радиопредаването ни преди 14 години. След това беше лесно да продължим разговора за Фалун Гонг и за трудната ситуация за практикуващите Фалун Гонг в Китай.

Бях мислила много за него през последните няколко седмици преди ваканцията. Разбирам, че нашите праведни мисли са силни. Сега имах още една възможност и той стоеше там и говореше с мен лице в лице. Разбрахме се да се свържем отново с него през есента.

През това време също така имах шанс отново да усъвършенствам друг слой от привързаността си към репутацията. Ние, Фалун Гонг, разполагахме с един час всеки ден на сцената на площад в центъра на Висби. Няколко седмици по-рано ме помолиха да участвам, за да говоря за намесата от страна на китайското консулство в Гьотеборг в радиопредаването, което излъчих през 2003 г. и за неотдавнашния инцидент, при който те се опитаха да спрат изложба в Линкьопинг.

Не обичам да стоя на сцена и да говоря. Предпочитам по-скоро да позволя на някой друг да го направи, но в същото време осъзнавам, че всъщност ми се предоставяше шанс да отстраня малко от моята привързаност към репутацията. Така че се съгласих с това.

Тъй като инцидентът се случи преди 14 години, трябваше да започна да си припомням, като четях отново за него. В крайна сметка парчетата си дойдоха на мястото, поне докато си бях у дома. Но когато бяхме на сцената първия ден, станах нервна, сякаш изведнъж бях загубила паметта си. Не ми помогна това, че по-рано си бях направила записки, забравих ги веднага щом ги написах. Така че помолих практикуващия, който беше домакин, да ми помогне, като ми поставя въпроси. Точно преди да дойде моят ред да се кача на сцената, ми дойде една мисъл: трябва да променя поведението си напълно. Вместо да разглеждам присъствието си на сцената като нещо неприятно, трябва да му се насладя! И да, всичко мина добре и съм благодарна, че получих намек да променя мисленето си.

Една от последните спирки на нашата автомобилна обиколка беше летният фестивал в Стромстад. Бяхме на площада и показвахме упражненията и говорехме с хората. Времето беше много хубаво, така че имаше доста хора, включително от съседна Норвегия. Срещнах една жена, която спомена, че е видяла Фалун Гонг по-рано през лятото в Оланд. Това беше четвъртата спирка на автомобилната обиколка. Участвахме в програмата заедно с други компании и организации, когато принцесата на Швеция празнуваше 40-тия си рожден ден. Тази жена ни беше срещнала там и беше разговаряла с един от нас. След това си помислих, че това е точно както трябва да бъде. Представете си колко чудесно би било, ако всички, които срещахме, казваха, че са чували за Фалун Гонг по-рано. Можем да постигнем тази цел заедно. Също така знам, че трябва да се усъвършенствам по-добре и да работя по-усилено, за да успея.

Занимавам се с излъчването на радиопредаване вече 15 години, от 2002 г. През първите години то беше изключително за Фалун Гонг. Така че програмата се наричаше „Време за Фалун Гонг”. Когато бяха публикувани „Деветте коментара за комунистическата партия”, исках да ги включа в радиопредаването. Обсъдих въпроса с Дафа Асоциацията и осъзнахме, че това ще е добре и че съдържанието на програмата трябва да бъде малко по-широко и по-скоро да се отнася за Китай като цяло. От януари 2006 г. времето за излъчване беше удължено от 30 минути на един час и програмата беше преименувана на „Гласът на надеждата”. Днес програмата съдържа новини от Китай, част от „Деветте коментара”, истории от традиционната китайска култура, уроци по китайски език и музика, композирана от Дафа практикуващи. Също така помагам за излъчването на едночасова програма на китайски всяка седмица, изготвена от практикуващ във Финландия. Много пъти е било трудно да правя нова програма всяка седмица и ми отнема цял ден, за да подготвя програмата за излъчване.

В някои случаи се чувствах наистина зле и не можех да стана, а още по-малко да правя програма. Но това бяха важни новини, която щяха да разказват на хората за това, което се случва в Китай, особено за нещата, които не се съобщават от другите медии в Швеция. Измъквах се от леглото, включвах си компютъра и започвах да работя. Няколко часа по-късно откривах, че съм се възстановила малко, след като програмата биваше завършена. Веднъж, макар че ми отне малко повече време, се почувствах наистина добре. Това ме накара да разбера, че когато правим нещо праведно, ни се помага, за да го изпълним, дори и да изглежда невъзможно. Слушането на радио е толкова лесно в днешно време. Много хора слушат подкастове чрез мобилния си телефон, така че следващия ми проект ще бъде свързан с това да се науча, за да достигна до повече хора с нашите новини, разказващи за истината, която другите медии не биха съобщили, за Китай.

Искам да завърша с няколко думи на Учителя от „Преподаване на Фа на Фа конференцията на Световния ден на Фалун Дафа през 2014 г.”: „Усъвършенствайте се със сърцето, което някога сте имали, и успехът е сигурен.”

Благодаря, Учителю, че ми помагате да спасявам хора и да се усъвършенствам в това ценно време!
Благодаря ви, приятели и съпрактикуващи!

Моля посочете ми привързаностите и недостатъците в моето разбиране, ако забележите такива.

Есето е прочетено на Европейската конференция за обмяна на опит, проведена в Париж на 01.10.2017 г.

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.