Споделяне на опит в култивацията

Facebook Logo LinkedIn Logo Twitter Logo Email Logo Pinterest Logo

Уважаеми, Учителю,
Скъпи Съпрактикуващи,

В ума ми, докато пиша есето си, има една дума и тя е „мисъл“. Понякога дори използвам моя сентенция, която звучи по следния начин – да наблюдавам какво си мисля, преди дори да помисля. Разбирането ми за това е, че думите идват след мисълта и носят енергията й, но самата мисъл вече е формирала реалността на това, което се случва, преди дори да сме произнесли думите.

През годините на култивацията ми имах много и дори противоположни мисли по различните въпроси на различните нива. Много пъти отивах от едната в другата крайност и мислех, че само така мога да постигна баланс. Например, ако установях, че в някакво отношение съм в крайност и имам привързаност, съответно искам да я коригирам възможно най-бързо и правя усилия в тази посока, се озовавах в другата й крайност. След известно време, виждайки че и това не е Джън-Шан-Жен, започвах да коригирам и тази крайност, докато постигнех баланс – наричах това отиване до двете крайности, за да се балансирам и хармонизирам.

Когато четях много Фа, нещата се случваха лесно и много бързо. Когато не бях много усърдна – родих за 4 години две деца, гледах ги през повечето време сама, тъй като съпругът ми пътува, а няма на кого друг да разчитам – нещата се влошаваха също така бързо. Най-важното за мен обаче беше мисълта ми, че аз съм Дафа практикуваща и всичко е преходно – след трудността неминуемо идват разбирането и леснотата. Мисълта за това ме водеше няколко години.

Въпреки че разбирах тези неща и вярвах, че постигам бърз напредък в това отношение, явно не бях разбрала принципа в дълбочина. Малко след като родих първото си дете в града, където съм координатор, практикуващите започнаха да се увеличават. Имаше отговорник за мястото за упражнения, с който имаме чудесни отношения. Докато бяхме двамата с него, вземахме лесно и бързо всички решения, помагахме си в култивацията и всичко се получаваше без много усилия. Той се грижеше за нещата, за които аз не можех. Родих и второто си дете и нещата за мен станаха много по-трудни. Не ходех изобщо на мястото за упражненията, правех упражнения вкъщи когато мога, най-важното за мен беше да чета Фа, иначе се чувствах изгубена и се самосъжалявах, че не съм усърдна. Междувременно практикуващите започнаха да правят упражненията два пъти в седмицата заедно и да се събират на изучаване.

След известно време направихме изучаване и в къщи, късно вечерта, за да могат децата ми да са заспали, а ние да четем и споделяме. Стояхме често до 12 или 1 часа през нощта. Бях много благодарна за търпението на практикуващите към мен, тъй като това беше единственият шанс да бъда заедно с тях.

Появиха се още нови практикуващи и нещата според мен ставаха все по-добри. Постепенно обаче започнах да чувствам обвинения и негативни мисли към мен от по-нови практикуващи, въпреки че не бяха изказвани гласно. Усещах как ме съдят за това, че съм координатор, а не ходя на упражненията с другите, не ходя в часовете за четене там, където се събираха останалите. Скоро и четенето в къщи спря, тъй като наистина беше много късно.

Знаейки за тези негативни и осъдителни мисли, аз също започнах да развивам свои негативни мисли срещу другите. Често си казвах: „Те не могат да те разберат. Те не знаят какво е да гледаш съвсем сам две малки деца, да се грижиш и да ги възпитаваш сам, да се грижиш и за къщата и живота ви, да си баща и майка, жена и мъж, да няма на кого да разчиташ през по-голяма част от времето. Те те обвиняват, но ако попаднат в твоята ситуация, ще видят“. Тези мисли започнаха да ме обременяват негативно. Те ме осъждаха и аз ги осъждах за неразбирането им. Освен това постоянното повтаряне в съзнанието ми на трудностите, през които минавам, ги направи още по-големи. Все по-трудно ми ставаше с отглеждането на двете ми деца, чувствах се депресирана, че не работя старата си работа, че нямам средата, в която се движа и най-вече, че нямам достатъчно време за практикуване. Колкото и да разбирах, че това не трябва да продължава и да виждах какво си самопричинявам с мислите си, не можех да го спра. Имаше моменти, в които ставах дори агресивна или арогантна към други практикуващи в изказа си – не директно, но по безкомпромисен начин. Това допълнително ме натоварваше, защото след всяко такова нещо се самообвинявах, че не мога да го коригирам въпреки разбирането ми. И страдах много и болезнено.

Така измина определен период от време и аз постепенно започнах да улавям всички негативни и осъдителни мисли, които имах не само към хората в обществото, но и към практикуващите от моя и други градове в страната ни. Четях мейли в листата ни, виждах коментарите и си мислех – ама как може така, този практикуващ не се ли усеща, няма ли кой да му подскаже, да му помогне – аз просто го осъждах! Виждах привързаностите, съдех ги и ги обвинявах в съзнанието си и... мълчах. Не исках да се въвличам в конфликти. Виждах нетърпението си да разговарям с други практикуващи, особено по-новите. Усещах осъждането в разговорите ни – и от моя, и от тяхна страна. Казвах си, че просто не ми се занимава и гледах на това като на досадно нещо, което ме натоварва допълнително. Бях отговорна единствено към нещата, които имам да върша за Дафа – педантично отговорна! И съответно това също понякога водеше до трудности, тъй като често се налагаше да работя с практикуващи, които не успяваха да гледат толкова отговорно колкото мен. А това ми влияеше негативно и осъдително и срещу тях.

В такива моменти препрочитах част от четвърта лекция на „Джуан Фалун“ – „Загуба и печалба“, както и частта от лекция шеста, където се говори за това как мислите влияят върху болестите, което ме караше да разбирам отново колко са важни мислите ми и как те са основният инструмент за влияние върху всички и всичко около мен. Имах много доказателства в различни тестове – дори и малка промяна в моето мислене определяше крайния резултат и нещата, които ме притесняваха, просто изчезваха. Когато споделях и гледах в себе си, виждах и отчитах тези неща спокойно и с ясно съзнание. Но когато се случеше ситуация, аз обикновено не се разглеждах като истински, праведен практикуващ, а реагирах спонтанно и често като обикновен човек. Исках да коригирам нещата, а постоянно се въртях в затворения кръг на собственото си съзнание между божественото и човешкото мислене.

Заради всички тези проблеми с времето започнах да правя нещата сама. Вършех работата и на другите, които не изпълняваха отговорността си. Скоро си станах самодостатъчна. Можех да се справя и да направя всичко дори с двете си малки деца и трудния ми живот, и това ме накара да спра да търся подкрепа или помощ от когото и да било. Отдалечих се от Търпението. Когато правиш нещо сам и не се съобразяваш с никого... предполагам, че знаете как е... Това ме накара да се вземам доста на сериозно, да си мисля, че мога да се справя с всичко, че съм отговорна, че разбирам и най-важното – започнах да очаквам и дори понякога да изисквам в сърцето си благодарност или уважение от другите за нещата, които върша. Казвах си, че върша всичко за Дафа и е нелепо да имам такива мисли, но осъзнаването на това не беше достатъчно, за да го променя. Така дойде и обидата. Това е нещо много пагубно и деструктивно не само за практикуващите, а за всеки човек. Липсата на уважение, проявена от другите, се превръщаше в лична обида за мен. Гледах на нещата само в черно и бяло и всяко подобно нещо ме изваждаше от тънкото и чупливо равновесие, което вярвах, че имам. С обидата дойде и огорчението. Прекратих много съвместна дейност с други практикуващи – „Е, нали те не ме разбираха?! А и не бяха отговорни! Някои от тях от толкова много години...“

Разбирах в сърцето си, че това не е правилният път. Виждах, че всички тестове, които ми даваше Учителят, бяха в тази посока и ми показваха само едно, но не можех да се освободя от това обсебващо и деструктивно чувство – чувствата и емоциите... Осъзнавах важността на проблема, който имах, но не ми достигаха мъдростта и силите да се справя с него. Нивото ми стигаше до осъзнаването, но не и за коригирането. Страдах, болеше ме и си казвах: „Ако някой минувач обиди един мъдрец, който си стои някъде и съзерцава света, мъдрецът дали ще се обиди – не, разбира се. Ако въобще реагира, ще е с усмивка. Как може каквото и да е да афектира един практикуващ с праведни мисли?!“

Учителят ни казва:
„Целият Фа, за който току-що говорих, беше, за да ви кажа следното: дали ме уважавате като ваш Учител, или не, аз наистина, истински нямам възражения. Преди, докато ви спасявах, много от вас ме ругаеха. Имаше хора, които ме ругаеха дори по време на моите лекции. Нямам нищо против. Просто искам да ви спася. Това, което се опитвам да кажа е, че лично аз изобщо нямам възражения как се отнасяте към Учителя. Не съм повлиян от каквито и да било фактори на кое да е ниво на космоса.“
„Преподаване на Фа на Фестивала на фенерите, 2003 г.“

Виждах и чувствах милосърдието на Учителя към нас, а аз проявявах такова негативно отношение и осъждах другите. Исках уважение и очаквах какво ли не отвън. Осъждах други практикуващи, когато бяха недоволни и се сърдех, когато се чувствах обидена. И всичко това беше само и единствено в моята глава. Осъзнавайки това се сърдех и на себе си... Но постепенно започнах да изпитвам състрадание, което ми помогна да започна да го изпитвам и към другите. Осъзнаването на това какви са те, с какво се срещат и борят (както аз самата), трудностите, през които преминават, различността ни и най-вече това, че нашият милосърден Учител ни спасява, без да ни съди, ме караше да променям не само негативните си мисли, а и начинът ми на мислене на основно ниво.

Започнах да разбирам по-добре себе си, съответно и другите. Спрях да очаквам разбиране от тях за личните ми трудности. Не се обиждах, когато виждах осъждането и скритите мисли на другите към мен. С практикуващия, с когото си споделям често, си говорехме за това каква огромна промяна настъпва в нас не само в мисленето, но и на физическо ниво и как резултатите са мигновени, наистина са „като едно махване с ръка“, както казва Учителят.

По-рано осъждах самата себе си за невъзможността ми да се справям с някои неща добре, но все по-често започнах да работя върху мислите си и да създавам с тях моята реалност - тази, в която подобни тестове често отпадаха, защото вече я нямаше причината за тях. Осъзнавам добре, че разликата между нас и обикновените хора е в мисленето.

Учителят казва:
„На външен вид самоусъвършенстващите се не се различават от обикновените хора. Не става дума, че след като се заемете със самоусъвършенстване в Дафа, за една нощ ще започнете да изглеждате като божествено същество. Във външния вид няма промяна. Единствената промяна, докато вървите по този път към божественото, е, че начинът ви на мислене ще е различен от този на обикновените хора. Някои изглеждат доста усърдни в самоусъвършенстването си, като изучават Фа и правят упражненията, но не търсят в себе си. Но ако не търсите в себе си, помислете – тогава не сте ли обикновен човек? Търси ли навътре в себе си някой обикновен човек? Кой обикновен човек може да търси в себе си?“
„Преподаване на Фа на Фа конференцията в Ню Йорк, 2015 г.“

Сега, когато имам ситуация, първо се питам: Как би постъпил един Бог? Ами Учителят?! И всичко от само себе си изчезва, защото когато и да задам тези въпроси, отговорът е ясен. Това ми помогна да виждам този проблем много ясно и в другите, и започнах да се опитвам да им помогна. Например, неотдавна една практикуваща ми се обади и дълго говори лоши неща срещу друг практикуващ, който беше изразил мисленето си по даден въпрос, различно от нейното. А и тя пряко участваше в събитието, заради което възникна спорът, и тя приемаше нещата като лична критика. Слушах я и се опитвах добронамерено да й покажа, че всичко, за което говори, е негативно и не е добре да се говори така за друг практикуващ, но виждах, че тя просто беше обидена. След кратък разговор тя стана толкова нетърпелива и започна да повишава тон, неприемайки казаното ѝ от мен, че единственото, което можех да направя, е да ѝ кажа, че ще чета Фа и после може пак да коментираме нещата, ако иска. Десетина минути след разговора ни тя ми благодари, защото осъзнавала, че дори и да вярва, че е праведна в сърцето си, постъпва лошо, като осъжда и реагира негативно срещу други практикуващи, обвинявайки ги дори в подкопаване на Дафа. А аз? Аз видях за себе си, че в мислите ми това бе просто тяхното „най-добро“, което са могли да направят за Дафа в този момент и на нивото, на което са, с всичките си привързаности, с които се борят или които още не са видели.

Учителят ни казва:
„Когато не успявате да вървите по правилния път, една от причините за това е кармична. Сред тези причини са неприятностите, които съпровождат едно същество на заден план; минали услуги, направени за другите, или неща за уреждане; стари обещания; всички различни връзки, които някой може да има с едно същество и т. н. Друга причина са привързаностите, които идват от човешкото мислене. Особено забележими са възприятията, които човек формира или създаваните от него мисловни навици, поради които за човек става много трудно да разбере, когато несъзнателно действа човешкото мислене. А ако човек не може да го осъзнае, как ще се отърве от него?“
„Преподаване на Фа на двадесетата годишнина“

И още: „Както винаги съм казвал, като Дафа практикуващи вашите исторически мисии са просто огромни, като вие носите отговорността за спасението на съзнателните същества. Така че със сигурност има път, който ще сте способни да извървите до [постигане на] съвършенство. Това е път, който трябва да отговори на изискванията, и само по такъв начин съзнателните същества на космоса ще ви се възхищават и няма да имат възможност да се намесват; по пътя ви няма да има проблеми; и пътешествието ви ще премине гладко. В противен случай, ако носите всякакви привързаности и човешки мисли, ще се срещнете с много неприятности и тези неприятности ще играят ролята на пречки по пътя ви.“

Единственото, което истински искам в сърцето си, е да се усъвършенствам и да оправдая доверието, което ми е гласувано. Не искам човешките мисли в съзнанието си. Знам, че ще извървя моя Път, защото той е този, който аз съм способна да извървя. Въпросът е как и какъв ще е крайният резултат. Учителят казва, че „Първо е вярата, после виждането“ – затова аз Вярвам!

Благодаря, Учителю Ли!
Благодаря, скъпи съпрактикуващи!

Есето е написано за Европейската конференция за обмяна
на опит в самоусъвършенстването на 01 октомври 2017 г.

* * *

Facebook Logo LinkedIn Logo Twitter Logo Email Logo Pinterest Logo

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но ви молим да цитирате източника.