Първи февруари – ден за почит към жертвите на комунизма в България
 

Първи февруари – ден за почит към жертвите на комунизма в България

Общият брой жертви на комунизма в световен мащаб надхвърля 100 милиона души, а в Китай преследването на мирни хора от режима продължава и до днес
 

От 9 септември 1944 г. до 1 февруари 1945 г. са организирани
362 съдебни процеса, на които така нареченият Народен съд
по бързата процедура осъжда над 20 000 български граждани


От 2011 г. в България 1 февруари е приет за ден на почит към жертвите на комунизма. Това се случва по инициатива на президентите на България Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002). На тази дата през 1945 г. т. нар. Народен съд осъжда на смърт трима регенти и шестдесет и седем народни представители, министри, генерали и полковници. Много от тях всъщност са достойни хора, с които българският народ може да се гордее. Като председателя на Българската национална спортна федерация Иван Батембергски. Той спасява от нацистките газови камери унгарския евреин Илеш Шпиц – треньор легенда на футболния отбор "Македония" от Скопие. Веднага след излизането от съдебната зала след „процеса“ главата на Иван Батембергски е разбита с удар от приклад и той умира на място.
Масовата екзекуция на останалите жертви на „Народния съд“ е извършена часове по-късно, без да им бъде дадена възможност дори да се сбогуват с близките си. В книгата „Видях сгромолясването им“ (издателство „Бъдеще и Тилиа“ 1994 г.) немският кореспондент Волфганг Бретхолц си спомня, че за екзекуцията на най-влиятелните български държавници е излязло само кратко комюнике, че смъртните присъди са изпълнени. Но липсва протокол, жертвите са заровени в общ гроб без паметен знак за смъртта им. На журналистите са отказани дори сведения как са били изпълнени смъртните присъди.

„Въпреки всичко“, пише в книгата си преследваният и от нацистите, и от комунистите журналист, „скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.“ Не е имало прокурор, свещеник и лекар. Нямало е дори и професионални войници, които да извършат разстрела. Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Александър Станишев помолил убийците да му разрешат поне да установи смъртта им, за да не хвърлят хората полуживи в общия гроб. Самият той е разстрелян последен. Заради „престъплението“, че е бил министър на здравеопазването в правителството, управлявало България в периода между юни и септември 1944 г. (три месеца) и изпълнило задачата си да скъса с Тристранния пакт (Германия-Италия-Япония) по мирен начин, най-добрият български хирург между двете световни войни е осъден на смърт.

Много от близките на подсъдимите са изселени преди или по време на процеса. Дъщерята на гореспоменатия Иван Батембергски Илиана също получава заповед за интерниране на свое име като „враг на народа“. По това време тя е на 5 години. Политическият терор в България продължава, а враговете на партията биват въдворявани в концлагери почти до самия края на режима през 1989 г.

Карикатурата, довела до смъртта на талантливия журналист
и карикатурист Райко Алексиев. Той е пребит на 18.11.1944 г.,
а през март 1945 г. е осъден посмъртно от Народния съд заради
"антисъветска и прогерманска пропаганда". Имуществото му е
конфискувано, а книгите - забранени. Реабилитиран е през 1989 г., а СБХ
кръщава на негово име галерията на ул. "Г. С. Раковски" в София


„Представяне на книгата "Концлагерът "Белене" 1949 - 1987". Последните останали живи концлагеристи разказват кошмарни спомени. До мен седи фина възрастна дама и стиска в ръцете си книгата. Поглеждам я и тя тихо, с няколко изречения, ми разказва семейната си история. Баща й, инженер, завършил в Германия, бива въдворен и преживява в Белене четири страшни години. Излиза като физическа и психическа развалина. Семейството е изселено в някакво село. Майка й, известна балерина, пътува до близкия окръжен град и работи като електроженистка, за да ги издържа. Живеят в мизерия, болести и унижения. По-късно сестра й се самоубива. По лицето й се стичат сълзи и капят върху книгата. И мен ме връхлитат кошмарни спомени и от моите очи се стичат сълзи! Колко попилени животи на добри, почтени и интелигентни хора! Затова тази книга е толкова важна и значима! За да се знае, за да се помни! Поклон и благодарност за десетгодишния колосален труд на Борислав Скочев!“
Това е споделяне на Диана Станчовска в социалните мрежи за представянето на книгата "Концлагерът "Белене" 1949 - 1987" (издателство „Сиела“), провело се на 22.01. 2018 г. в „Гранд хотел София“. В препълнената зала своите спомени за комунистическия режим разказват анархистката Цветана Джерманова, земеделецът Петко Огойски, легионерът Дянко Марков и борецът срещу смяната на имената на българските турци Сабри Искендер. Всички те имат съвсем различни идеали и убеждения, а „общата им вина“ е, че не са били съгласни с терора на комунистическата власт.

В България няма точна статистика за жертвите на комунизма. Повечето изследователи и историци приемат, че през първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд около 30 000 души. През февруари 1991 г. министърът на вътрешните работи Христо Данов обявява пред Народното събрание цифрата от 25 000 убити и безследно изчезнали.
Мащабите на комунистическите репресии се илюстрират най-добре при паралел с броя на жертвите в периода 1923-1944 г. Според проучване, извършено от избраното през 1945 г. Народно събрание, жертвите са 5632 души – убити, екзекутирани, починали в затворите или вследствие на престоя им там.
Още по-шокиращи са данните в световен мащаб. През 1997 г. излиза „Черната книга на комунизма“ (линк), с автор Стефан Куртоа, професор в Националния център за научни изследвания в Париж. Според него приблизителният брой на жертвите от комунизма по света е следният:
СССР – 20 милиона убити;
Китай – 65 милиона убити;
Виетнам – 1 милион убити;
Северна Корея – 2 милиона убити;
Камбоджа – 2 милиона убити;
Източна Европа – 1 милион убити;
Латинска Америка – 150 хиляди убити;
Африка – 1 милион и 700 хиляди убити;
Афганистан – 1 милион и 500 хиляди убити;

Международно комунистическо движение и комунистически партии, които не са на власт – десетки хиляди убити. Общата цифра доближава 95 милиона убити.
Особено ужасяващо е процентното състояние в Камбоджа, където комунистите избиват около една четвърт от общото население на страната. Трагично е положението и в Китай –
държавата с най-много жертви от комунистическия терор. Според китайско изследване, наречено „Девет коментара за комунистическата партия“, броят на убитите там достига 80 милиона. Когато на 4 юни 1989 г. правителството изпраща армията, за да разпръсне окончателно мирните демонстрации на студентите на площад „Тиенанмън“, а западната общественост не реагира на случващото се, китайското общество остава под гнета на комунистическия терор, който продължава и до днес. Отварянето на икономиката донася на китайския народ материално благосъстояние, но обществената свобода си остава непостижим мираж. Интернет пространството продължава да бъде постоянно цензурирано, няма партиен плурализъм, а преследванията от ККП се извършват не само на политическа, но и на духовна основа. Доказателство за това са продължаващите преследвания на уйгури мюсюлмани и домашни християни, както и мащабното преследване на практикуващи Фалун Гонг (практика за усъвършенстване на съзнанието и тялото) – започнало официално на 20 юли 1999 г. и продължаващо и до днес. Над 100 милиона души са принудени или да се откажат от своите убеждения и начин на живот, или да продължават да ги отстояват, като ежедневно се излагат на риск да бъдат арестувани и изпратени в центрове за принудителен труд, подлагани на мъчения, а близките им – на психологически тормоз. Хиляди са убитите, а милиони – задържаните в лагери и подложени на трансфромация. Според разследвания на международни общественици, събрани в доклада „Кървава реколта – клането“, около милион и половина китайци стават жертва на незаконно отнемане на органи, организирано със знание и подкрепа на държавно ниво. Въпреки жестокостите практикуващите Фалун Гонг в Китай и по света продължават да се борят срещу преследването с ненасилствени средства, разяснявайки фактите за истинската ситуация в Китай и търсещи подкрепата на държавните институции в демократичния свят. До този момент подкрепата си за прекратяване на насилственото отнемане на органи и независимо разследване какво се случва в Китай са изказали Европейският парламент, конгресът на САЩ, парламентът в Канада и др.

Китайскоезичното издание на
„Девет коментара за комунистическата партия“.
Книгата е преведена на повече от 30 езика

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.