Нужен е дълъг, упорит труд, преди да заблестят диамантите на Дафа

Уважаеми Учителю,
Скъпи съпрактикуващи,

По принцип трудолюбието не е сред силните ми качества като човек. Това постоянно усърдие, така характерно за пчели и мравчици – то винаги ме е ужасявало с монотонността си. Но… ми става все по-ясно, че именно него трябва да култивирам, за да успея да постигна успех в самоусъвършенстването си. Затова, макар че първоначално мислех да пиша само за „големите“ си прозрения, в есето ми се намери място и за тези малки ежедневни стъпчици според Джън-Шан-Жен, и какво съм научила от тях.

Емоциите

„Когато две велики просветлени същества се срещнат, те могат да се разберат напълно с една усмивка.“
(Джуан Фалун, Лекция трета, „Космическият език“)

От ранна детска възраст нося в сърцето си идеята за разбирането с една усмивка. Преди да вляза в Дафа, я разглеждах с човешки представи. Мислех, че това просто е идеалната любовна връзка. И въпреки че в живота ми се случиха толкова неща, които ми показаха, че ситуацията е различна, аз продължавах (и продължавам) да се придържам към тази концепция. Това ми е изиграло досега не една лоша шега в култивацията, но сега ще разкажа за случая, когато успях да се справя с емоциите си по праведен начин.

Изпитах влечение към обикновен човек, който е много по-млад от мен. През цялото време бях с ясното съзнание, че връзката между нас може да си остане само на ниво приятелство, въпросът беше как да постигна това. И като практикуваща, разбира се, реших да го запозная с Дафа. Той откликна много отворено и разбиращо. Разбира се, през цялото време на общуването ни се случваха неща, които ме караха да ревнувам и да се измъчвам. Ноблагодарение на Фа успях да ги преодолея в съзнанието си и в крайна сметка да изведа емоцията си към него на едно по-високо ниво. Това се случи особено отчетливо, след като двамата прочетохме заедно „Джуан Фалун“. Но тогава, за моя огромна изненада, стана обратното. Точно след като прочетохме книгата, той реши да ми намекне, че е влюбен в мен. Ясно видях капана на старите сили.Но реагирах по човешки, с мисъл първо за себе си, вместо за него. Все пак той има връзка с практикуващите в града, където живее, има и свой собствен „Джуан Фалун“ – вярвам, че ако има предопределена връзка, нещата ще се подредят по най-добрия начин.

След преодоляването на това изпитание се почувствах много горда със себе си. И следващият тест в тази насока не пропусна да се появи. Този път се случи, без изобщо да заподозра какво става. И то докато работех по „Джуан Фалун“. В този проект силата на Дафа разкри пред мен цялото си великолепие. Видях как един практикуващ може след всяка отминала страница да изоставя все повече и повече привързаността си към емоциите и за мен това беше истинско вълшебство. Но… не бях съвсем наясно, че това вълшебство идва от Дафа.Разгледах го със собствените си човешки самонадеяност и самодоволство и… сама попаднах в капана на емоциите. Толкова бях погълната в работата по редакцията, че не усетих как емоцията ме завладява все повече и повече. През цялото време бях сигурна, че я контролирам. Оказа се, че съвсем не е така. Направих и друга голяма грешка – вместо да пазя нещата за себе си, аз просто реших, че ще ги разкажа. И колкото повече говорех за тях, толкова по-силни ставаха те и толкова повече ме завладяваха. В един момент не можех да мисля за нищо друго, освен за тази емоция. Нито за работа, нито за личния си живот, нито дори за Дафа. Нямаше как, трябваше да помоля Учителя за помощ. Една нощ си легнах с натежало сърце и се събудих… напълно освободена. Товарът ми беше премахнат и аз просто не можех да повярвам, че такова чудо може да се случи. Учителят ми помагаше, а аз дори не можех да повярвам…

Вярата ми в Дафа

Тъй като идвам от изключително атеистично семейство, за мен влизането в Дафа беше много трудно. Тук ще ви опиша накратко стъпките, които ме доведоха от това да не вярвам (в Дафа) към това да вярвам безусловно.

На 10 декември 2013 г., в Деня за човешки права участвах в събитие за разясняване на истината, което се проведе съвместно с група, защитаваща човешките права на хората в Тибет. На място дойде мой близък приятел, журналист в националното радио, поканен от друг практикуващ, който обаче не беше на място. Затова той попита мен кого да интервюира. Вoдена от неприязънта си към координатора, му посочих друг практикуващ. Месец по-късно разбрах, че той не се е справил добре със задачата да обясни какво означава Фалун Дафа. Означава „Колелото на закoна“, обясних аз, и в главата ми веднага изникна образа на колелото – ако бъде завъртяно с добри мисли, резултатът е добър и ако бъде завъртяно с привързаности – резултатът съответно не е добър…

През месец август 2014 г. в София дойдоха представители на Европейската Дафа асоциация, със задачата да преценят ситуацията в България и дали тя има нужда от промяна. Самата аз по това време се измъчвах от конфликтите вътре в асоциацията и се надявах, че на всички тях може да бъде сложен край. Първата част от срещата протече много странно за моите разбирания – всеки от присъстващите български практикуващи имаше право да сподели за ситуацията, след което всички ние следваше да си подадем ръка и да си простим. По това време все още имах много слабо разбиране за състраданието и силен манталитет за съревнование. Това с подаването на ръце по заръка ми се стори много глупаво и детско. „Затова ли човек може да бие път от Германия до София, за да ни кара да си подаваме ръце като в детската градина“, мислех си аз все по-ядосано цяла нощ и се настройвах за борба на следващия ден. Но на следващия ден нямаше с кого да се бия. Представителите на асоциацията в Европа по много любезен и елегантен начин обявиха решението си за смяна на координатора и около три часа го разясняваха според принципите на Фа. Аз стоях като онемяла. И се чувствах много глупава. Целият ми войнствен манталитет се оказа… кух и ненужен. Тогава осъзнах силата на Дафа, в която придобиваш, без да се бориш. Беше наистина много силно усещане. Макар и надеждата ми за разрешаване на конфликтите да се оказа напразна, вече имам представа за пътя на Фа именно по отношение на координация и коопериране между практикуващи.

Междувременно ставаха и някакви съвсем мънички неща – като например как по време на праведните мисли ръката ми в изправена позиция беше натисната надолу. Аз я изправям, а сякаш някаква невидима ръка я затискаше отново. Почувствах се много странно, но и по някакъв начин горда – за мен това беше знак, че явно праведните ми мисли имат сила, щом някой си прави труда да ми се намесва. Имаше и един момент, за който Учителят говори в „Джуан Фалун“:

„Говорейки за Големия небесен кръг, макар да не ви се позволява да левитирате, ще почувствате, че тялото ви е леко, сякаш стъпвате по въздух. В миналото сте се изморявали, когато сте изкачвали няколко стъпала, но сега е много лесно, без значение колко далеч отивате. Докато карате велосипед, имате усещането, че ви бутат и не се изморявате, когато се изкачвате по стълби, независимо колко етажи има. Гарантирано е, че ще е така. Онези, които четат тази книга и се самоусъвършенстват сами, също могат да достигнат това състояние, както се очаква.“
(Джуан Фалун, Лекция осма, „Небесен кръг“ )

След изпълняване на упражненията в дома на практикуваща, тръгнах по булевард, който стръмно се изкачва нагоре. Имах буквално усещането, че не стъпвам по земята–толкова леко беше. Това усещане продължи около пет минути. След това сред мислите ми се промъкна една лоша, по адрес на други хора–и цялата лекота в ходенето ми изчезна като прерязана с нож.

Но истинското осъзнаване, че трябва да бъда усърдна като Дафа практикуваща, дойде по време на ареста ни в Сърбия през декември 2014 г. Докато се намирахме в бежанския лагер виждах как мислите ми буквално се отразяват на реалността. Как единственият път, когато се разклатих стабилно, беше заради привързаността ми към семейството – и резултатът от това разклащане беше, че се видях как падам и ставам напълно обикновен човек. Имаше и един момент, в който буквално усетих похотливите мисли на надзирателя зад себе си. Както и момент, в който моята вяра успя да повлияе на друг от надзирателите по начин буквално да запали искра в очите му. После пак се раздрънках пред другите – и вълшебството изчезна.

Култивация на речта

За мен думите винаги са имали огромно значение и съм осъзнавала силата им. Но преди да бъда Дафа практикуваща смятах, че ако думите, които казвам,са истина, няма значение дали ще наранят някого или не. Истината боли, казва една поговорка и аз я приемах безрезервно. Да, истината боли, казвах си, ако някой го боли от думите ми, това не е мой, а негов проблем. И така много хора бях успяла да нараня и те до известна степен се плашеха от мен, за което не просто не съжалявах, но и се чувствах по някакъв начин горда от това. По време на доброволчеството ми за една българска партия също бях успяла да си спечеля доста врагове, благодарение на острия си език. Виждах, че сътрудничеството ми с останалите върви зле, но и за една секунда не се замислях, че имам какво да коригирам в себе си – макар че и най-близките ми хора непрекъснато ми го повтаряха. Аз просто не ги разбирах.

Осъзнаването ми по този въпрос дойде много бавно, с напредването на практиката. Първо самата аз започнах да се чувствам физически некомфортно, когато карах другите да страдат психически заради думите ми. След това постепенно разбрах и казаното във „Въпросът за убийството“ от Седма лекция на „Джуан Фалун“:

„Когато нашето състрадание се появи, вероятно ще открием, че всички живи същества и всеки човек страда. Това ще се случи.“

Постепенно разбирах, че когато хората бъркат, това се случва най-често не защото са лоши, а защото са неосъзнати. И нямат нужда от сурово наказание и мъмрене, а от състрадателна подкрепа. И че тази подкрепа може да свърши чудеса. Но че понякога, ако човек има много силни привързаности, не мога да направя нищо друго, освен да изчакам развръзката. И да се науча да култивирам търпение. И да вярвам повече във Фа. Което означава също да вярвам повече в добрия край – още нещо, за чието култивиране трябва да поработя сериозно.

Разклащане на вярата

Досега не ми се е случвало да имам сериозно разклащане по една много проста причина:

навлизам в Дафа много бавно. Едва ли не трябва да се уверя първо на 100%, че нещо е истина и едва след това мога да го приема. Затова може би единственият път, когато ми се е случвало да се разклатя по-сериозно във вярата си (защото моето разклащане е свързано по-скоро с въпроса „Аз ще се справя ли?“, а не с „Праведен ли е Фа?“), беше при последния джингуин на Учителя, в който той ни учи, че може да се регистрираме като религиозна организация. Както вече споменах, за мен религията винаги е била нещо далечно и неразбираемо. Никога не съм се замисляла сериозно върху думите на Учителя, че в бъдеще Дафа ще остане като религия за човечеството. Защото това бъдеще ми е изглеждало безкрайно далечно. А сега, когато се оказва близко, аз просто не съм готова за него. И действам по начин, който до известна степен се е показал работещ през годините – не мисля много за това, а изчаквам да повиша нивото си, за да го разбера.

Работа в екипа на „Клиърхармони“

Когато българският координатор ми предложи да поема сайта „Клиърхармони“, погледнах на тази задача съвсем професионално – от журналистическа гледна точка, тъй като образованието ми е такова. Разбирането ми се променяше постепенно – с невъзможността понякога да вляза в сайта, която идваше уж от нищото и изчезваше също без видима причина, но всъщност беше свързана пряко с неща в съзнанието ми, които пречеха и после, когато успявах да ги коригирам, спираха да пречат. В началото вършех всичко сама, но виждах, че няма как да съм особено ефективна. И започнах да каня към екипа нови хора. Това беше наистина интересен процес. Някои практикуващи правеха нещата, след като ги помоля, но не проявяваха проактивност и желание сами да поемат инициатива и отговорност. Докато в един момент дойдоха хората, готови да вложат цялото си сърце – да чуват това, което им казвам, да го развиват, да добавят нещо от себе си, за да стават нещата все по-добре и по-добре. Дойдоха хора с умения в области, където аз не съм достатъчно добра. Това ме окрили и ме направи наистина щастлива. Почувствах се не просто част от екип, а дори и част от семейство. Този процес се засили особено много след началото на ежеседмичните ни срещи в Сонант. Общото изучаване ни помогна да станем още по-сплотени и с повече сърце да вършим работа за Дафа.

В един момент стана ясно, че е по-добре да не бъда координатор на проекта. В сърцето си бях спокойна, че ще успеем да направим прехода плавно и без сътресения. Та нали бяхме като едно семейство? Е, задачата се оказа по-трудна, отколкото си мислех. В самата мен на моменти се проявяваше много силно манталитетът за съревнование, желанието да се наложа, да стане както аз си представям нещата. Отново общото изучаване с новия координатор ми помогна да преодолея това.

При работата с екипа на „Клиърхармони“ най-голямото предизвикателство продължава да бъде сътрудничеството ни с другия медиен екип. Дълго време усещах манталитета за съревнование в отсрещната страна, но не го виждах в себе си. Едва напоследък започнах да го забелязвам в на пръв поглед дребни неща: случва ми се да използвам техен труд, без да му отдам дължимото уважение, или пък съм се отнасяла с пренебрежение към техни предложения… Надявам се в един момент да успея да изкултивирам и това в съзнанието си.

За времето и неговата недостатъчност

„Нямам достатъчно време“ – това е една от мислите и представите, които най-често имам във връзка с Дафа. О, трябва да свърша и това, и това, и това – ами работата ми, ами партньора ми, ами задълженията към родителите, ами общественият ми ангажимент…

Към това съвсем наскоро се добави и недоволството: Абе я ги виж другите практикуващи как изобщо не полагат толкова усилия като теб и колко са си спокойни! В една такава ситуация изпитах истински гняв от дъното на сърцето си. След това осъзнах, че това е въпрос на собствен избор и че „който се просветли – получава“(„Който се усъвършенства, ще придобие гонг“, Лекция осма, „Джуан Фалун“). Да вървя напред според собственото си разбиране е единственото, което мога да направя. И да спра да гледам встрани – което много често ми се случва и по време на практика. Понякога намеренията ми са съвсем чисти – просто да видя дали сме в синхрон на някое упражнение, но друг път ме води желанието за контрол на ситуацията – нещо, за което все по-силно осъзнавам, че също е свързано с недостатъчно вяра във Фа.

Трудности при упражненията

Когато започнах да правя упражненията, приех като най-голямо предизвикателство второто от тях. Спомням си как един ден по време на груповата практика ми стана много лошо от него. Това ме уплаши и имаше дълъг период от време, когато правех упражненията вкъщи и насаме си изстрадах всичко от второ упражнение – имаше моменти, в които цялото ми тяло трепереше и се потеше обилно, но аз бях упорита и търпях. И търпението ми даде резултат – стигнах до момента, за който говореше една дългогодишна практикуваща: толкова ти е хубаво, че искаш никога да не свършва.

Двойният лотос ми беше лесен от самото начало, заради което никога не съм приемала пето упражнение като трудно. Мога да го правя за половин час – защо да се мъча да го правя по-дълго? Някои практикуващи го правят по един час, но на единичен лотос, ами че то е същото като двоен лотос за половин час – така се успокоявах години наред. После от няколко споделяния на съпрактикуващи разбрах, че ако човек седи в позиция двоен лотос по време на изучаване, то е същото като да прави пето упражнение. И така, пак заради липсата на достатъчно време правех пето упражнение все по-рядко и по-рядко. Особено след като през февруари месец тази година контузих десния си крак и седенето в двоен лотос за дълго време ми беше проблем. Обърнах и много слабо внимание на споделянето на един практикуващ, че тази болка ще трябва да си я понеса и няма смисъл да я отлагам. Осъзнах думите му наскоро, след Световния ден на Фалун Дафа тази година. В момента съм насочила усърдието си към пето упражнение, като вземам за пример периода с второто. Без да си правя илюзии, че всичко ще е същото. Та нали точно в това е магията на самоусъвършенстването?

Сега препрочитам това есе, гледам към себе си и виждам безброй зрънца пясък за отстраняване. Но точно в този момент това не ме плаши. Просто… знам, че трябва да си свърша работата. Дано запазя това усещане за по-дълго време. Ако има нещо в есето ми, което не е според Фа, ще съм благодарна да ми го посочите.


Благодаря, Учителю.
Благодаря, съпрактикуващи.


Есето е написано за седмата национална конференция за обмяна
на опит в самоусъвършенстването- Варна, 14-15 юли 2018 г.


Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.