Да усещам състраданието на Учителя и силата в разясняването на истината

Facebook Logo LinkedIn Logo Twitter Logo Email Logo Pinterest Logo

Поздрави за Учителя и всички практикуващи Фалун Дафа!

Здравейте всички! Казвам се Джунмин Ху и скоро ще бъда на 16 години. Практикувам Фалун Дафа заедно с родителите си от малък и понеже отказах да се присъединя към Младежката организация на комунистическата партия бях тормозен от учители и ученици по време на началното си образование. Аз и цялото ми семейство се преместихме в Швеция през 2011 г. Това беше преди 7 години. Започнахме да живеем в Стокхолм, като тогава беше и последната ми година в прогимназията. Когато бях в началото на прогимназиалното училище в Швеция, не разбирах сериозността на спасяването на хората и рядко участвах в събития за разясняване на истината. Просто не знаех как да подхождам, за да разяснявам истината и поради тази причина никога нямах възможност да кажа нещо на учителите и съучениците в училище. След тази грешка, когато започнах да уча в гимназията, взех решение, че трябва да разяснявам истината в училище. Поне онези, които учеха в моя клас, трябваше да разберат истината. Времето обаче никога не чака, три години в училище минаха като светкавица в живота ми и изведнъж се изправих пред края на девети клас и националните тестове. Въпреки че разясняването на истината заемаше място в главата ми през всичките тези три години, никога не бях го правила, но когато училищните тестове протичаха и ученето беше много важно, можех само да видя как времето минава ден след ден.

В началото на пролетния срок две момичета дойдоха в класната стая по време на урок. Тяхната домашна работа в областта на социалните науки беше да предложат проект и да поискат подкрепа от хората и след това проектът можеше да се изпрати до голяма организация, например УНИЦЕФ. Тогава нямах тази мисъл и скоро забравих за това, но след няколко дни една вечер имах вдъхновение: „Нещата, които правя, са също и за човешките права. Защо не мога да разяснявам истината и да събирам подписи по същия начин, както го правеха те?” Събирането на подписи срещу отнемането на органи е физическа цел, която е по-лесна за приемане и може да се направи директен избор като се подпишете или не. Също така съм доста опитен в говоренето за отнемането на органи през всичките тези години, в които участвах в събития за разясняване на истината. След няколко седмици повдигнах въпроса пред родителите ми и те също мислеха, че това е добър план. Сега, след като всичко беше готово, имах нужда само от одобрението на моя класен ръководител, за да започна проекта, но това не се случи. Заради човешките си привързаности и тревоги никога не казах за идеята си на класния ми ръководител и тогава дойде периодът на националните училищни изпити, когато трябваше да се откажа от плана. Това може би беше мисълта, която имаше значение, защото Учителят създаде много по-добър път за мен.

След националните изпити учителят по шведски език ни даде една последна училищна задача: да напишем реч. Речта трябваше да е на някаква тема и всеки можеше да избере дали да я чете пред класа. Когато чух за това си помислих: „Мога да говоря на някаква тема и е позволено да го направя пред целия клас. Не е ли това перфектната възможност за разясняване на истината!?” Преди да започнем, учителят искаше да споделим темата си с него и да я обсъдим, защото най-трудната част в една реч е намирането на основната тема. Възползвах се от възможността и просто изложих накратко идеята си пред класа, за да видя реакциите им, но това, което не очаквах, беше напълно позитивното отношение. Всички очакваха много речта ми. След като имах добри отзиви от учителя и класа, започнах да пиша речта си. Използвах урока на учителя ни на тема как да напишем реч или лична история. Статистически числа, които нямат смисъл и накрая лични съвети, малки редакции от учителя и презентацията ми беше готова. Всички в класа ръкопляскаха и учителят също мислеше, че съм избрал добра тема. Когато се прибрах у дома, истински усетих как Учителят ми помага и засилва способностите ми: на първо място, срокът скоро беше свършил, така че учителят нямаше да постави оценка на речта ми, така че не можеше да е съвпадение, това че имам тази задача. Учителят трябваше да създаде възможност за мен. Друго нещо е, че обикновено имам сценична треска и не смея да говоря пред толкова хора, особено за нещо толкова голямо като отнемането на органи. Никога не бих могъл да изнеса речта с такава лекота, ако не беше помощта от Учителя. След урока съучениците ми дойдоха при мен и ме попитаха как биха могли да допринесат за спирането на отнемането на органи, така че им дадох линк към онлайн петицията.

По същото време, докато пишех речта си, един съученик започна да организира бал по повод завършването на девети клас, на който бяха поканени всички ученици и учители.Той ме информира, че съм добре дошъл да се свържа с него, ако искам да изнеса речта си на бала. Тази година имаше четири паралелки в девети клас и ако можех да изнеса реч на този бал със сигурност бих могъл да спася много хора. Поради човешките си привързаности обаче, през цялото време избягвах да заявя желанието си да изнеса реч. Това се случи преди да говоря пред класа си и преди да получа многото положителни реакции. След това обаче, се осмелих да го попитам. Притеснението ми беше напразно, защото той първи ме попита дали искам да изнеса реч на бала, преди да го направя аз. Дълго време търсих такава възможност и реших да се възползвам. Обсъдих възможността с баща ми и редактирах речта си отново и отново. Включих много истории, за да е по-въздействаща и по-лична. Отнемането на органи не трябва да звучи като нещо много далечно от аудиторията. Редактирах езика и параграфите. Включих по-позитивни новини като работата по изобличаването, извършена на Запад и работата срещу отнемането на органи. Не исках речта на бала да завърши тъжно, затова се нуждаех от така наречената „позитивна енергия”. Като взех под внимание как използвах онлайн петицията последния път и получените съмнителни резултати, разпечатах 20 листа с петицията, като на всеки имаше място за 10 имена, повече от достатъчно според броя на присъстващите. Опаковах всичко, от което се нуждаех за петицията и се отправих към бала за дипломирането.

След като организаторът и директорът говориха, и след като сервираха предястието и основното ястие, организаторът дойде при мен и ми каза, че трябва да се подготвя за речта си сега, така че взех записките в мобилния ми телефон и излязох, за да се подготвя. Изведнъж се поколебах. Когато се обърнах и видях повече от сто души, които скоро ще започнат да слушат речта ми, внезапно изпитах сценична треска и не можех да се успокоя. Скоро щях да държа реч, а стоях тук и нямах смелост да се кача на сцената. Какво ми се случи?! Започнах да се ядосвам на себе си. Преминах през толкова много трудности, за да дойда на този бал и да изнеса речта си. От какво има да се страхувам? Освен това имам Учителя, който се грижи за мен, така че е невъзможно да се проваля. Повторих думите си няколко пъти и се почувствах по-спокоен в сърцето си, така че прочетох два пъти ръкописа, оправих си костюма, отидох при организатора и му казах, че мога да изнеса речта си сега. Той почука на чашата няколко пъти и ме остави сама пред публиката. В този момент почувствах хиляди очи да ме гледат и сценичната треска започна да се появява. Мислех за това как Учителят и всички богове ме гледат точно сега, поех дълбоко въздух и започнах да говоря.

Речта продължи около пет минути и в края призовах всички да се подпишат в петицията срещу отнемането на органи.

С последното изречение последваха много топли ръкопляскания. Много хора се запътиха към мястото, където беше петицията и скоро се образува дълга опашка от желаещи да се подпишат. Когато видях колко голяма е активността, съжалих, че не съм донесъл повече химикали, но никой не се оплакваше, а някои също говореха с мен, докато чакаха. Повечето мислеха, че е важно да се говори за това и ми благодариха, че имам смелостта да ги информирам. Някои казаха, че никога не биха се осмелили да застанат пред толкова хора, за да държат реч, както го направих аз. Мой съученик дойде при мен, постави ръка на рамото ми и ме попита: „Добре ли си?”. Когато се върнах на мястото си, учителят, който седеше до мен, ми зададе много въпроси, така че имах възможност да му отговоря и да разкажа повече. Малко след това излязох навън, за да подишам чист въздух. Някой каза: „Отнемането на органи звучи като нещо, което Северна Корея би направила, никога не съм вярвал, че Китай прави нещо такова!” С тази отправна точка казах повече за преследването, от което аз и семейството ми пострадахме, когато бяхме в Китай. Всеки един от моя клас, който беше слушал първата версия на речта ми, особено организаторът, смятаха че новата реч е по-лична и по-добре редактирана от предишната. Той ми прошепна, че е имало много хора, които са се просълзили, докато съм говорил.

Поради ограниченото време не казах някои от нещата, написани в ръкописа, но като видях колко сърдечно и активно всеки се подписа в петицията, дори да предоставех толкова много информация и доказателства, това щеше да доведе само до повече въпроси. Не беше нужно да е по-дълго от това. След като балът завърши, имах събрани 90 подписа. На следващия ден събрах още два подписа от учителската стая в училище. Следователно имаше общо 92 добросърдечни хора, които се подписаха и застанаха директно срещу преследването.

Времето мина бързо след това и скоро стоях на сцената по време на церемонията за завършването на учебната година. Училището ни има традиция да дава на учениците, които са последна година, награди за изключителни постижения. Заради речта си получих единствената годишна „Училищна награда в социалните науки.” и причината, поради която я получих, звучеше приблизително така: „Не само познанията ти в обществото впечатляват, но ангажираността ти към човешките права в работата, както и фантастичната воля да промениш и да направиш света по-добро място!” След като чух това почти се разплаках на сцената. Когато взех наградата благодарих на директора, заместник директора, всички учители, студентите и партньорите, но най-вече на нашия Учител, който ме пазеше и ми показваше пътя през цялото време, така че да мога да стоя тук днес. Получих оценките си няколко дни след дипломирането. Те достигнаха 292,5 точки, което означаваше 17,5 точки повече от предишния срок. Още един път усетих как Учителят се грижи за мен.

Горд съм, че стоя тук днес като самоусъвършенстващ се и споделям с вас опита си. По пътя ми на самоусъвършенстване, ситуация след ситуация, Учителят ми помага в трудни моменти. Независимо дали става въпрос за дипломирането или туристическите атракции, винаги мога да почувствам как Учителят ми помага да засиля праведните си мисли.

Благодаря, Учителю!

Благодаря на всички съпрактикуващи!

Есето е написано за Европейската конференция за обмяна на опит, проведена в Прага на 29.09.2018 г.

* * *

Facebook Logo LinkedIn Logo Twitter Logo Email Logo Pinterest Logo

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но ви молим да цитирате източника.