Историята за самоусъвършенстването на Буда Миларепа (Част 2)

Продължение от Част 1

Minghui.org

През цялата история Хималаите са били район с много самоусъвършенстващи се. Хората там водят обикновен, скромен живот и всеки пее и танцува. Те също така почитат Буда Фа. Преди почти едно хилядолетие в този регион е имало един самоусъвършенстващ се, наречен Миларепа. Докато на множеството Буди и Бодхисатви им е отнело много животи и са преживели много нещастия преди да се самоусъвършенстват до Съвършенство, Миларепа е постигнал равностойна могъща добродетел в един живот и по-късно е станал известен като основател на Бялата Секта на Тибетския Будизъм.

(Продължение от Част 1)

Миларепа се усмихнал и казал:
- Добре, ще ти разкажа. Когато бях на седем години, баща ми се разболя тежко. Лекарите не можаха да направят нищо по въпроса и един предсказател също каза, че няма надежда баща ми да се възстанови. Близките ми знаеха, че болестта e неизлечима и баща ми също знаеше, че e близо до смъртта. Той реши да направи подредби за нас тримата и за семейната собственост преди смъртта си.

Баща ми помоли чичо ми, леля ми, роднините и съседите да се съберат заедно в нашия дом. Пред всички той прочете завещанието, което беше подготвил. Завещанието ясно заявяваше, че цялото му имущество ще бъде наследено от най-големия му син. След като прочете завещанието, баща ми бавно каза: „Няма надежда да преживея това заболяване. Синът ми и дъщеря ми са все още млади, така че мога само да създам грижи на техните чичо, леля и други роднини, които да се грижат за тях. Въпреки че не съм изключително богат, имам прилично количество имоти. В ранчото ми има волове, овце и коне. От моята земя, най-голямото парче е този Триъгълник Орма, а по-малките са твърде много, за да ги спомена поотделно. В конюшната на долния етаж има волове, овце и магарета. На горния етаж имам мебели, златни и сребърни антики, както и бижута, скъпоценни камъни и копринени дрехи. Освен това имам и складове пълни със зърно. Като цяло имам достатъчно богатство и не трябва да разчитам на другите. След като умра, моля ви, използвайте част от собствеността ми за моето погребение. Що се отнася до останалото богатство, надявам се, че всички присъстващи, особено чичо им и леля им, ще помогнат на майка им да се погрижи за двете деца. Когато Топага порасне и е време за брак, моля, приемете Джеси, момичето, което се е сгодило с него, в нашето семейство. Сватбените разходи трябва да съответстват на нашия социален статус. Дотогава богатството ми трябва да се управлява от Топага. Надявам се, че чичото и лелята ще могат да се грижат за тези две деца и тяхната майка. Моля ви, помогнете, така че те тримата да не страдат. След като умра ще ги наглеждам измежду процепите на ковчега.”

След като произнесе тези думи, баща ми почина, оставяйки нас тримата. Погребахме татко и след обсъждане всички се съгласихме, че мама ще управлява цялото богатство. Но чичо ми и леля ми бяха непоколебими и казаха: „Въпреки че сте роднини, ние сме още по-близки роднини. Никога няма да позволим вие тримата да страдате, така че ще управляваме цялото богатство в съответствие със завещанието.” Братът на майка ми и бащата на Джеси изброиха много причини защо майка ми трябваше да се грижи за имотите, но те изобщо не ги изслушаха. В резултат на това собствеността ми отиде при чичо ми, докато собствеността на сестра ми отиде при леля ми. Останалите имоти също бяха разделени поравно между тях.

След това те казаха на трима ни: „Отсега нататък ние ще се грижим добре за вас!”. С това цялото ни богатство изчезна.

Оттогава насам чичо ни ни държеше до полетата през горещото лято, а леля ни ни караше да плетем овча вълна през вледеняващата зима. Ядяхме храна, която беше подходяща само за кучета и работехме като добитък. Носехме парцали с колани, изработени от въже от трева. Работехме от сутрин до вечер без прекъсване. Прекомерният труд износи ръцете и краката ни и нацепената ни кожа кървеше. Нямаше достатъчно дрехи, които да ни стоплят или достатъчно храна, за да ни нахрани. Кожата ни стана сива и бяхме измършавeли до кожа и кости. Спомням си, че имаше злато, скъпоценни камъни и пръстени на плитката в косата ми, но сега всичко това беше изчезнало и беше останало само сивкавочерно въже. Накрая косата ми беше толкова пълна с въшки и гниди, че те растяха в разчорлената ми коса в гнезда. Всеки, който ни видеше, упрекваше чичо ми и леля ми заради жестокостта им. Но с кожа дебела като на вол, те бяха безсрамни и не обръщаха внимание на тези упреци. И така майка ми нарече леля ми злонамерен якша или призрак на тигрица, вместо Кюнгтса Палдрен. Понятието призрак на тигрица по-късно се разпространи в селото. По онова време селяните често казваха: „Да откраднеш имотите на други хора и да се отнасяш към бившите собственици като към кучета-пазачи, наистина ли съществуват такива неща в света!”

Преди да умре баща ми, богати и бедни хора идваха в дома ни, за да се свържат с нас и да ни ласкаят. Сега, когато чичо и леля имаха пари и живееха като благородници, тези хора започнаха да се срещат с тях. Някои хора дори казваха лоши неща за майка ми: „Има една поговорка, че богат съпруг върви със сръчна съпруга. Това наистина е вярно! Вижте, когато съпругът на Нянгца Кархун беше жив, тя беше щедра дама. Без него тя е толкова стисната.”

Има една поговорка в Тибет: „Когато човек се срещне с лош късмет веднъж, клюките се разпространяват навсякъде.” Тъй като нашата ситуация продължи да се влошава, съчувствието на хората към нас избледня. То беше заменено с презрение и слухове.

Родителите на Джеси съжаляваха за нещастието ми и понякога ми даваха дрехи или обувки. Те също така ме утешаваха топло: „Топага, знаеш ли, богатството е нещо, което няма да продължи вечно. Богатството може да дойде и да премине мимолетно като утринната роса. Не започна ли и дядо ти също с нищо? След като пораснеш ти също можеш да спечелиш пари и да натрупаш богатство!”. Бях им много благодарен.

Майка ми имаше земя от зестрата си. Името ѝ не беше красиво, но беше добра земя с прилична реколта. Най-големият ми чичо култивира тази земя и запазваше просото всяка година за лихва. След много години основният капитал и лихвата образуваха сносна сума. Трудните дни минаха един по един. Когато навърших 15 години майка ми продаде половината земя. С парите от продажбата и лихвата от зърното тя купи голямо количество месо, висококачествено печено ечемичено брашно и ръж, за да направи вино. Действията на майка ми учудиха селяните и по този начин всички започнаха да гадаят помежду си: „Дали Нянгца Кархун ще направи пиршество и ще поиска официално имуществото на семейството си обратно?”. След като майка ми и брат ѝ подготвиха всичко, те поставиха ред след ред рогозки в хола на нашия дом с четири колони и осем греди. Те поискаха от чичо ми и леля ми да приютят роднини и съседи, особено онези, които присъстваха, когато баща ми обяви завещанието си на смъртното си легло. Майка ми постави най-доброто месо и ястия пред чичо ми и леля ми, а пред всеки гост беше поставена изобилна храна. Всеки имаше пред себе си и голяма купа с вино. Това наистина беше голям банкет.

„Чуйте всички, днес приготвих малко оскъдна храна и разредено вино, за да се съберем като малък знак.”- каза майка ми. След като всички седнаха, майка ми се изправи насред всички хора и тържествено каза: „Въпреки че днес е рожденият ден на сина ми, всъщност това е само формалност. Искам да кажа няколко думи на всички. Когато моят съпруг Шераб Гялцен обяви завещанието си преди смъртта си всички старейшини и лелята, и чичото седяха тук и всички ясно разбраха. Сега искам да поканя всички седящи тук отново да изслушат завещанието.” След това брат ѝ се изправи и прочете на глас завещанието. Нито един гост не изрече и дума.

Майка ми продължи: „Топага сега е възрастен и е на възраст да си вземе жена. Според завещанието на баща му Шераб Гялцен, трябва да организираме сватбата според нашия социален статус. Топага също трябва да наследи и да управлява собствеността на семейството ни в съответствие със завещанието. Що се отнася до завещанието, всички първоначално го чуха от първа ръка, когато Шераб Гялцен умираше и няма нужда да го повтарям. Днес искам чичото и лелята да върнат собствеността, която пазеха за нас. Също така искрено благодаря на чичото и лелята и на всички вас за грижата ви през всичките тези години.”

„Хей! Вие имате ли все още собственост?” Чичо и леля извикаха: „Къде е вашата собственост?”. Обикновено чичо и леля не бяха съгласни един с друг за почти нищо. Но когато завладяваха собствеността на други хора, те бяха обединени. Те отново казаха: „Имате ли все още собственост? Къде е вашата собственост? Когато Шераб Гялцен беше млад той взе назаем от нас много земя, злато, скъпоценни камъни, коне, говеда и овце. След като е починал, те разбира се трябва да се върнат при нас. Кое е ваше? Вашият имот не се равнява дори на злато равняващо се на една звезда в нощното небе, шепа пшеница, един таел масло от як или една стара глава добитък. Хм! Откъде идва тази фантазия? Кой написа това завещание за вас? Да издържаме теб и твоите деца в продължение на толкова много години е вече повече от достатъчно! Има една поговорка, че някои хора ще отвърнат на добротата с омраза. Мисля, че в нея става дума за безполезни хора като вас!”.

Те бяха ядосани като изричаха тези неща, крещейки силно със здраво стиснати зъби и издавайки скърцащи звуци. Скочиха от местата си, стъпили здраво на пода и извикаха: „Хей! Разбираш ли? Тази къща е наша. Махни се.” С тези думи те набиха майка ми с камшик и захвърлиха мен и сестра ми Пета за ръкавите. Майка ми беше на пода в абсолютно отчаяние и извика: „Шераб Гялцен! Виждаш ли това? Ти каза, че ще ни наглеждаш измежду процепите на ковчега. Видя ли това точно сега?!”

Сестра ми и аз се сгушихме заедно с майка ни и тримата ужасно изплашени. Виждайки много хора да поздравяват чичо ми, по-големия брат на майка ми нямаше друг избор освен да скрие гнева си и да замълчи. Някои гости въздъхнаха: „Горките майка и деца!”. Виждайки нашето нещастие, те бяха съкрушени и в сълзи, но не можеха да направят нищо повече от това тихо да въздишат.

Чичо и леля не бяха изпуснали гнева и неприязънта си и продължиха да проклинат злобно нас тримата, като ръмжащи кучета. „Хм! Искаш да ви върнем богатството? Да, то е ваше, но ние просто не искаме да го връщаме обратно. Как ще си го върнете? Ако ние щастливо го използваме, за да пием вино и да забавляваме гостите, това не е ваша работа!”. Те продължиха да ни се подиграват презрително: „Ако ви стиска, намерете хора, които да ни преборят, за да ви върнат собствеността. Ако не можете да намерите никой, опитайте се да направите някои заклинания!”. С тези думи, те се обърнаха и си тръгнаха заедно с техните приятели.

Огромната скръб остави майка ми ридаеща без дъх дълго време. Вътре в дома с четири колони и осем греди останахме само ние тримата и някои състрадателни роднини. Джеси, заедно с баща си и брат си, ни утеши от сърце. Те искаха да ни предложат ежедневни средства за издръжка, за да можем да оцелеем. Братът на майка ми предложи аз да науча занаят, докато майка ми и сестра ми да му помагат в обработването на земята. Той настояваше, че трябва да постигнем нещо, за да разберат чичо и леля, че семейството на Шераб Гялцен не беше нито слабо, нито неспособно, нито семейство, което да бъде унижавано лесно.

Най-накрая майка ми възпря скръбта си и избърса сълзите си. С болка и гняв, тя решително каза: „Тъй като нямам възможността да си върна собствеността, няма да разчитам на други да отгледат децата ми. Точно сега, дори ако чичото и лелята на децата върнат част от богатството, аз няма да го взема. Независимо от това Топага трябва да научи занаят. Преди да се отплатим за щедростта на лелята и чичото, дъщеря ми и аз сме склонни дори да бъдем слугини или робини. Трябва да им покажем!”. След това майка ми се обърна към брат си и каза: „Ние сме готови да заемем мястото си във фермата ти!" Виждайки нейната решителност, никой не предложи други идеи и ние последвахме нейния план.

Имаше един лама от Червената Секта, който специализираше в определени дхарма умения, в който местните жители вярваха силно. (Бележка: Червената Секта в Тибет се смята за една от най-ранните форми на тибетския будизъм; тибетското име Нингма първоначално се е превеждало като „стари учения”, но тъй като всички лами носели червени дрехи, те обикновено ги наричали Червената Секта.) Майка ми ми каза да отида да се уча при този лама от Червената Секта. Когато напуснах дома си, двама или трима роднини дойдоха да ме изпратят. През онези дни родителите на Джеси често я пращаха да донесе храна, дърва за огрев или масло до мястото, където се обучавах. Когато майка ми и сестра ми не можеха да си намерят работа, братът на майка ми ни осигуряваше храна. За да не се налага майка ми да проси храна, той обикаляше навсякъде, търсейки работа за нея. Той правеше всичко по силите си, за да помогне на трима ни. Сестра ми понякога изпълняваше поръчки, свиреше на барабани, почистваше хамбари и вършеше друга временна работа, за да си купи храна и дрехи. Но ние все още се хранехме доста зле и носехме дрипави парцали. Имаше само скръб, без радост.

Щом Многоуважаемият Миларепа стигна до тук в разказа си хората, които слушаха неговата Дхарма, тъжно проливаха сълзи уморени от света. Учениците, слушащи Дхарма в претъпканата пещера, тихо се потопиха в звуците на ридания и плач.

Част 3

Линк към оригиналната статия: http://en.minghui.org/html/articles/2018/10/10/172783.html

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.