Моят напредък със страха ми от провал

Поздрави, уважаеми Учителю!
Поздрави, скъпи съпрактикуващи!

Казвам се Никол Ангелов и съм практикуваща от гр. Варна. Получих Фа през октомври, 2018 година и искам да споделя с вас как се справям с някои от привързаностите си през тази една година.

Забелязах, че когато пред мен се отвори възможност да направя нещо ново и непознато, като например да напиша есе за споделяне на опит, често оставам пасивна и предпочитам да остана в зоната си на комфорт. В такива случаи почти винаги чувствам съжаление заради пропуснатата възможност. Дори и тогава аз отново оставам пасивна и така една и съща ситуация се повтаря много пъти. Известно време мислех, че това се случва заради мързел, но с помощта на практикуващ осъзнах, че всъщност аз се страхувам да се проваля. Като стоя настрана и не правя нищо, аз намалям шансовете за провал. Но по същия начин изпускам и възможностите за успех. Имам ситуации, при които това се случва и заради мързел, но страхът ми от провал е много по–силен. Учителят казва:
„Щом се страхувате, това е привързаността страх. Не е ли това привързаност? Щом вашата привързаност е на повърхността, не трябва ли да бъде премахната?“ (лекция шеста, „Култивационна лудост“).

Видях при себе си, че този страх често е свързан с привързаността към репутация, която също е моя силна привързаност. Оставам пасивна, когато се страхувам да не се изложа пред определени хора.

Много често хората ме питат какво ще уча, или с какво искам да се занимавам и подобни въпроси. Всеки път в мен се надига паника, когато се замислям на тази тема. Имам много опции и посоки в главата си и много бързо ги отхвърлям, като оставям само най–сигурните.

Дойде един момент, в който ми беше зададен въпросът: „и какво ще правиш с живота си?“. Не отговорих, а в главата ми премина същата серия от мисли на тревога и страх, която се появява във всяка подобна ситуация, като например: „наистина какво ще правя с живота си, с какво ще се занимавам, трябва бързо да го измисля, нямам време, трябва да знам какво да отговарям на хората. Но не знам какво ще правя, трябва да направя правилният избор, за да не се проваля и да не изгубя време и усилия...“ Тези мисли продължаваха в същия дух и даже започнаха да стават по-силни. Не бях спокойна и си казах, че не мога да продължавам да се чувствам по този начин през целия си живот. Иначе как ще се развия по какъвто и да е начин, след като ме е страх да не сгреша с всяко едно действие, което правя. Имаше в главата ми една мисъл на по-заден план, която ми казваше, че ще е по-добре за мен да изляза от емоционалното състояние, в което бях изпаднала, но не я слушах и така прекарах известно време в самосъжаление.

Тогава изведнъж друга мисъл проблесна в съзнанието ми и разсея всички останали. Тя беше, че реално няма никакво значение дали ще се проваля. И какво като сгреша? Също така няма значение кой ще ме гледа как греша. Аз не съм перфектна , неизбежно ще правя грешки. Думи на учителя са:
„Той непременно ще прави грешки. Защото, ако не правеше грешки, щеше да е Бог и повече нямаше да е необходимо да се самоусъвършенства.“ („Преподаване на Фа на Фа-конференцията в Ню Йорк, 2007 г.“)

В този малък момент на рационалност успях да отстъпя крачка назад и да видя реалната ситуация каквато беше, а не както я виждах допреди това, изкривена и преувеличена от емоцията, и осъзнах, че нещата, на които бях предавала толкова голяма важност, нямаха никакво значение. С тези мисли успях да разгранича себе си от привързаността, така че следващите ми действия да не се диктуват от нея.

Бях много вдъхновена от това прозрение и продължих да мисля в тази посока. В училището ми обявиха записване за състезание, свързано с митнически и данъчен контрол, което щеше да се проведе в Разград. Реших да се запиша. Беше ми интересно какво ще стане и го видях като преживяване, което ще ми хареса. И така, няколко дни по-късно участниците се събрахме и тръгнахме към Разград. Освен от моето училище участваха и ученици от местни училища в Разград. Подготвиха ни като ни разделиха на отбори по четирима. Аз бях разпределена в един отбор с три момичета от местните училища, с които не се познавах. Раздадоха ни задачите, които трябваше да разрешим. За задачите беше необходимо по-скоро логическо мислене, отколкото знания. Когато състезанието започна, в главата ми беше хаос, не бях правила подобно нещо преди. Не успях да допринеса много за моя отбор, но положих усилия и помагах с каквото можех. След като състезанието приключи, разбрахме, че нашият отбор не е сред победителите. Бях малко разочарована, но определено не съжалих, че участвах. Дори се мотивирах да участвам и следващата година, за да опитам отново. Така страхът от провал вече не оказва влияние на решенията ми.

Това, което споделих е разбирането ми на настоящото ми ниво и моля да ми посочите, ако има нещо нередно и не е според Фа.

Благодаря ви, Учителю!
Благодаря ви, съпрактикуващи!


Есето е прочетено на Осмата българска Фалун Дафа конференция за споделяне на опит в Пловдив, 2019 г.

Можете да разпечатвате и разпространявате всички статии публикувани на „Clearharmony” и тяхното съдържание, но Ви молим да цитирате източника.