Варварско преследване – разкази на Фалун Гонг практикуващи за претърпените от тях мъчения (част 1)

На 28 октомври 2005 г. в 16:20 часа Уан Шоуи (майка) и Лиу Бoян (син) от град Чанчун били преследвани от служители На Управление „6-10” и незаконно арестувани. И двамата били жестоко измъчвани от полицията. Около 20 часа 28-годишният Лиу Боян умира от мъченията. Около 10 дни по-късно майка му също била измъчвана до смърт.

Телата на двамата нещастници са все още в ръцете на служителите на управление „6-10”. Едва три дни след смъртта на Лиу съобщават на бащата за смъртта на сина му, докато за смъртта на съпругата му Уан, не се знае нищо. Бащата на Лиу потърсил адвокат в неговия град, но никой не смеел да поеме случая.

„В едно общество като това, е по-трудно да се живее, отколкото да се умре. Животът носи повече болка”, каза той.

Уан Шухуй, съпругът и синът й (Лиу Боян) започнали да практикуват Фалун Гонг през 1995 г. От началото на преследването на Фалун Гонг (20 юли 1999 г.) те непрекъснато били тормозени от полицаите от полицейския участък в Джънян, окръг Луюан и от офицери от съседното управление на Джънян.

Уан е арестувана през октомври 1999 г. без правно основание. През февруари 2000 г. е изпратена в трудовия лагер в Хъйцуици. Там я измъчвали осем пъти с електрошокова палка. Въпреки това всеки ден я принуждавали да работи.

Пет дни и нощи била лишена от сън и принуждавана да стои права през цялото време. Измъчвали я няколко пъти, привързана към „дъската на смъртта” [4], но веднъж изключително жестоко, повече от час с две електрошокови палки.

Не й оставили здрава част по тялото и лицето. Освободили я след когато изпаднала в смъртна опасност от изтезанията.

На 11 април 2002 г. вървейки по пътя Уан била отвлечена от полицаи в град Джънян, окръг Луюан. В полицията на Първо поделение на управлението за обществена сигурност в Чанчун й завързали очите и я отвели в тайна стая за изтезания в Дзингюшан, Чанчун.

Два дни и една нощ я измъчвали на „тигрова пейка”. Трима мъже я удряли по лицето, гърдите и гърба с две електрошокови палки. Счупили лявата й челюст и тя повърнала много кръв.

Белите й дробове също били засегнати. Инфузиите по време на престоя й в полицейската болница получавала със завързани крайници. Не й позволили да ползва тоалетна. Вместо това й сложили катетър, без да получи подходящи грижи.

Пет дни и нощи прекарала в неподвижно състояние. В резултат на това пикочният й мехур трайно бил увреден и тя не може вече да се контролира.

На 27 юни 2002 г., Уан и семейството й отново били отвлечени от служители в Отдела за политика и сигурност към полицейското управление на окръг Луюан. Завели ги в полицейския участък на Джънян. Вързали Уан като топка и я оставили така цяла вечер.

По-късно била отведена незаконно в Център за задържане № 3 в град Чанчун. Там охраната оковала ръцете и краката й с белезници и така прекарала 18 дни. Един месец я хранили насилствено. След това я отвели в провинциалната полицейска болница. Завързвали й краката и насилствено я хранили над 30 дена.

Освободили я в полумъртво състояние. В същото време няколко полицейски служители от полицейския участък в Джънян измъчвали синът й Лиу Боян, ритали го и го влачили, удряли го с кожени обувки в лицето, завързали го с въже, сложили му найлонова торба на главата, завързали ръцете му зад гърба и го овесили с белезници на ръцете.

Когато Лиу висял във въздуха, го дърпали за краката надолу. Юан Дачуан, полицейски офицер, който ръководил мъченията, казал безсрамно: “Измъчвал съм доста практикуващи Фалун Гонг до смърт. Не нося отговорност, ако те пребия до смърт“.

Всеки път, когато измъчвали майката и синът, единият чувал виковете на другия. Те разтърсили небето и земята, призраци и духове!

Осъдили Лиу Боян на две години принудителен труд и го изпратили в трудовия лагер „Чаоянгоу“ в град Чанчун. През декември полицаите го накарали да седи цял ден на студения циментов под и го лишили от сън през нощта.

През деня го подложили на промиване на съзнанието. Когато задържането му приключило през юни 2004 г., управата на трудовия лагер отказала да го освободи и си измислила оправдание за удължаване на задържането му с 47 дни. Лиу е завършил медицина.

„Той е добър човек, мил към децата и уважителен към възрастните. Всяка година e удостояван с отличие като служител в болницата“, сподели жена с презиме Уан.

Сун Шусян, 48-годишна жителка на град Чанчун, била девет пъти незаконно арестувана в рамките на шест години. Ето кaк тя описва как противозаконно била държана в трудов лагер:
„Един ден в края на 2001 г. полицаят Ли Джънпин от Осми участък на уличната полиция в Шингю дойде с още един мъж в дома ми. Те убеждаваха съпруга ми да се разведе с мен. Аз казах „Не“.

Ли Джънпин започна да ме удря в лицето, докато цялото се поду. Очите ми започнаха да кървят и вече не виждах нищо. Той отново попита, дали ще се съглася с развода и каза, че ще ме изпрати обратно в лагера, ако не се съглася.

Постоянният тормоз накара съпругът ми да се разведе с мен. Така моето добро семейство беше унищожено от правителството. И до днес все още се скитам без дом.

През юли 2002 г. бях в дома на родителите ми. Цивилен полицай внезапно нахлу в къщата и ме попита дали съм Сун Шусян. Преди да успея да му отговоря, бях отвлечена. На следващият ден полицията от първи участък на управлението за обществена сигурност в Чангчун ме вкара в кола и пътувахме по един неравен път около два часа.

Двама полицаи ме заведоха в едно тъмно и ужасяващо помещение и ми свалиха превръзката от очите. Осем или девет полицаи нахлуха в стаята. На масата имаше три електрошокови палки с големи, средни и малки размери, пакет с въжета, а от другата страна имаше три „тигрови пейки“. Двама полицаи ме принудиха да седна на едната пейка и сложиха ръцете ми на подлакътници и ги закопчаха с белезници.

Подлакътниците на „тигровата пейка“ имаха няколко дупки с различни размери, които пасват на различни размери китки. Полицаите умело поставиха желязна пръчка около дебелината на палеца на двата подлакътника и ги притиснаха към гърдите ми и долната част на корема, така че да не мога да мърдам.

Един полицай посочи инструментите за изтезаване и ми каза: „Виждаш ли това? Ако сътрудничиш, можем да разрешим случая за около час. В противен случай ще използваме всички инструменти върху теб. Каквото се случи с Лиу Джъ и други (практикуващи, които бяха убити)?

Само малцина излизат от тук живи

Един привидно учтив полицай ме удари два пъти по лицето и ме попита дали познавам други практикуващи. Отрекох. Той взе една електрошокова палка, заби двата си нокътя между ребрата ми и започна да ме малтретира. Попита ме отново за телефонните номера на практикуващите, но аз не отговорих.

След това той прекара електрошоковата палка над върха на пръстите ми, като ме попита кои практикуващи познавам. Прекара я над ръцете ми, лицето и после от другата страна на тялото ми. Бавно премина с електрошоковата палка отново над тялото ми. Смениха палката с друга, с по-високо напрежение и започнаха от пръстите на краката ми и я прекараха над тялото ми.

Опитвах се все още да запазя спокойствие. Започнаха от пръстите на другия ми крак и прекараха палката по другата страна на тялото. Все още бях спокойна. После електрическата палка мина над очите ми. Почувствах как очите ми щяха да изскочат от орбитите и после не виждах нищо. Все още отказвах да говоря и отново забодоха палката в ребрата ми. Болката беше непоносима.

Електрошоковата палка се движеше към гърдите ми, докато ме питаха с кои практикуващи съм в контакт. Вече не можех да говоря от болка и познатите лица на практикуващите се появиха един след друг пред очите ми.

Имах само една мисъл: каквото и да става, няма да кажа нищо за който и да било практикуващ. Ако кажех нещо, този човек щеше да бъде арестуван и измъчван. Полицай постави електрошоковата палка в устата ми. Тя изгоря отвътре и се поду. От външна страна беше покрита с мехури.

Когато ме удряха с електрошоковите палки, ми казваха: „Ако не говориш, ще ти разбием устата“. Поставиха електрическата палка отново в устата ми. След един ден и една нощ изтезания, бях на ръба на смъртта ...!“

В началото на 2003 г. останах временно в дома на г-жа Шин Гуилин. Веднъж в полунощ чух силни удари по вратата. Двойната врата бързо се счупи. Видях куп полицаи с чукове и оръжия, които викаха: „Не мърдай, или ще те убием.“

Бяхме арестувани и отведени в клона на управлението за обществена безопасност в Луюан, където бяхме заключени в малка желязна клетка. Бях завързана за „тигрова пейка“. Започнаха да бият Шин Гуилин пред очите ми и да я душат с кожен колан. Тя изпищя сърцераздирателно. Видях как я пребиха. Ритаха я, докато лежеше на земята.

Когато се изправи, отново започнаха да я бият. Те я биеха и ритаха и искаха тя да разкрие контактите си с други практикуващи. Те я измъчваха отново и отново. Пак я душаха с кожения колан, докато не можеше да си поеме въздух.

Полицаите викаха: „Ще видиш какво ще ти се случи, ако не говориш.“ Шин Гуилин беше измъчвана, докато едва си поемаше дъх, но не разкри името на никой практикуващ. Тогава започнаха мен да измъчват. След три дни и нощи на изтезания бяхме отведени в концентрационен лагер № 3.

На 4 август 2003 г. отново бях арестувана от полицията. Отведоха мe в клона на Управлението за обществена безопасност в Нангуан. Един полицай с лице белязано от шарка ме грабна за косата и многократно ми блъска главата в стената. Усетих замайване. След това ме застави да седна на „тигрова пейка“ и стегна здраво ръцете ми с белезници.

Друг полицай започна да ме бие по ръцете и китките ми започнаха да кървят oт здраво закопчаните белезници. Поставиха и на глезените ми железни халки, като ги ритаха и затягаха повече. Изпитвах непоносими болки в глезените.

След това поставиха найлонова торбичка на главата ми, завързаха я около врата ми и ми спря дъха. Когато видяха, че умирам, махнаха торбичката. След известно време те отново започнаха да ме дърпат за главата и спряха, като видяха, че умирам. Това се случи три пъти с мен и в същото време притискаха пръстените така, че се врязваха в глезените ми.

Беше толкова болезнено, че изпаднах в безсъзнание. Глезените ми бяха счупени и кървяха. Припаднах. Те ме върнаха обратно в съзнание със студена вода и ме интернираха в концентрационен лагер № 3. Там отказах да ям и пия и изпаднах в кома. След 27 дни едва дишах. Управата на лагера информирала семейството ми, да дойде и да ме прибере у дома.”

Лиу Шучин, 60-годишна жена от Чанчун, била арестувана и изпратена в трудови лагери пет пъти за шест години. Тази стара дама ни разказа за варварското мъчение, което e изтърпяла:
„Арестуваха ме за първи път през февруари 2000 г. Полицаите биеха и ритаха силно както мен, така и останалите заловени, докато ни вкараха в полицейската кола и ни интернираха в лагер в Балипу. Бях задържана 15 дена без правно основание. Общо над десет практикуващи Фалун Гонг бяха арестувани и всички бяха подложени на неописуеми мъчения. След това тормозът от полицията продължи.

На 31 декември 2000 г. бях арестувана за втори път. Отивах в Пекин, за да се жалвам на правителството. Държах банер с надпис: „Фалун Дафа е добър“. Полицаи от „Тиенанмън“ ме вкараха на сила в полицейска кола, като ми нанасяха силни удари по гърба с електрошокови палки.

По-късно ме хвърлиха в мазе, чиито стени бяха покрити с лед и скреж. Полицаите ме накараха да си сваля дрехите и започнаха да ме поливат със студена вода от чешмата през голяма тръба. Оставиха ме да спя гола на пода, без да ми дадат, с нещо да се покрия.

Тоалетната в помещението миришеше ужасно. Всеки ден идваха да ме разпитват полицаи. Не ми позволяваха да спя през нощта. След 38 дни разпит, те не получиха никакво признание от мен.

На 31 декември 2001 г. аз и няколко практикуващи поставяхме банери на открито, за да разкрием лъжите на правителството относно Фалун Гонг. Някой ни предал на полицията и ни арестуваха. В управление „6-10“ към полицията ме бихa непрекъснато през този ден. На същия ден в полунощ ме отведохa в затвора за предварително следствие № 3. Там полицай ме удряше с юмруци в очите. Очите ми посиняха и не виждах нищо. Няколко пъти ме удариха по главата. На нечовешкото им отношение, отвърнах с думите, че доброто и злото получават разплата.

Полицаите поставяха на затворниците верига тежка 28 килограма. Поставиха и на мен такава около глезените ми. Бях задържана в продължение на 22 дни, през които претърпях изтезания по-лоши от смъртта. По-късно полицията ме освободи, но преди това взе много пари от семейството ми.

На 28 февруари 2003 г., няколко дни след освобождаването ми, куп полицаи от клона на управлението за обществена безопасност в Луюан нахлу в дома ми. Полицай на име Юан Дачуан прерови чекмеджетата и взе около 4000 юана (около 500 долара) в брой, без да остави някаква разписка.

Друг полицай сложи в джоба си шише с парфюм, който детето ми беше донесло отвъд океана. Когато Юан Дачуан вземаше парите ми, аз критикувах престъпното му поведение. Тогава той ме удари и ми сложи белезници.

Те правеха каквото си поискат в къщата ми и оставиха голям безпорядък. Отвлякоха ме и ме вкараха в стая за изтезания на полицейското управление в Луюан и ме измъчваха два часа, завързана за „тигрова пейка“. След това ми завързаха ръцете с тънко въже зад гърба. Полицията затегна въжето плътно около мен. Цялото ми тяло беше вързано и така бях изведена от стаята за изтезания.

Друга група от хора ме хвърли в една кола. Те увиха главата ми толкова здраво с пухено палто, че почти се задуших. След около 20 минути колата спря. Бяхме стигнали до друга зала за изтезания (по-късно разбрах, че е в полицейското управление в Чаоян).

Стаята беше пълна с инструменти за изтезания. Щом пристигнахме, насилствено ме накараха да седна на желязна пейка, а шест полицаи ми сложиха белезници, завързаха глезените ми и закрепиха желязна щанга върху гърдите ми. Един млад полицай ме удари с дълга желязна тръба по лявата ръка, която беше прикована към пейката.

След десетина удари ръката ми се беше подула и получи черно-лилав цвят. Те искаха да предам други практикуващи. Казах, че няма да кажа нищо. Този път над десет полицаи ми завързаха ръцете зад гърба.

Дърпаха белезниците и оковите на краката ми и натискаха гърдите ми с желязна тръба. Бях разпъната със сила, като че мускулите и костите ми ще се строшат. Не можех да дишам. Болката беше толкова непоносима, че няколко пъти изпадах в несвяст. Всеки път, когато припаднех, полицаите ме заливаха със студена вода.

Когато дойдох в съзнание, започнаха да ме измъчват отново и това - един ден и една нощ. Полицаите така бяха затегнали белезниците и оковите, че се врязваха в месото ми.

Смесиха се плът и кръв и течаха по китките и глезените ми. На пода се образува локва кръв. Полицаите подложиха стара жена като мен на такива жестоки мъчения. Всеки нерв и всяка кост на ръцете ми, дланите, краката и глезените ме боляха неoписуемо. Не можех вече да движа тялото си.

На 1 март ме отведоха в концентрационен лагер № 3. Те прослушаха сърцето ми и провериха кръвното ми налягане - и двете показаха лоши резултати. Не можех да се движа. Въпреки това бях осъдена на две години принудителен труд. Докато съм била в кома, са ме отвели в трудовия лагер в Хъйцуици.

Трябваше да бъда носена до тоалетната. Полицайката Лиу Лянин започна да ме превъзпитава и каза, че се преструвам, че не мога да ходя. Лиу ме удряше варварски по краката, гърдите и сърцето и навсякъде по тялото с електрошокова палка.

Криминалната затворничка Йи Лиуен (която била в добри отношения с Лиу) не можа да издържи на гледката повече и взе електрошоковата палка от Лиу. Йи каза: „Не я удряйте повече, вижте колко лошо е състоянието й.“ След това Лиу Лянин спря да ме измъчва. Тъй като вече не можех да ходя, полицаите често ме проклинаха.

Всички техни експерти по промиване на съзнанието се опитаха да ме „превъзпитат“. Въпреки, че бях цял ден на работа, не ме оставиха да спя и искаха да ме принудят, чрез промиване на съзнанието, да подпиша различни документи, което категорично отказах. Измъчваха ме два месеца по този начин. Кръвното ми налягане често се повишаваше до над 200 и страдах от тежко сърдечно заболяване.

Когато Дзиа Хонюан видя, че не се поддавам на превъзпитаване, ме остави в ръцете на задържани за проституция, да бъда измъчвана и наблюдавана 24 часа. Опитваха се да ме превъзпитават, като ме биеха и ругаеха почти всеки миг и всеки ден. Не ми позволяваха да говоря, а когато го направех, ми крещяха.

Всеки ден тялото и сърцето ми страдаха от неописуема болка. Повече от година на преследване причиниха голяма вреда на тялото и душата ми. Тялото ми беше вцепенено, а ръцете ми бяха трудно подвижни. Бях диагностицирана с инсулт и атрофия. Първоначално бях много здрава, но едногодишното преследване ме доведе до това състояние. Само защото искам да съм добър човек, трябваше да изтърпя тези нечовешки мъчения.“