Варварско преследване – разкази на Фалун Гонг практикуващи за претърпените от тях мъчения (част 3)

Уан Юхуан е практикуваща Фалун Гонг. Арестували я полицейски служители от участък в Чанчун. През последните шест години била задържана в трудов лагер девет пъти.

Тя сподели следното: „Няма да повярвате. За да печелят пари, полицаите в трудовия лагер се опитват да продадат места за спане. Те струват 2 000 юана на месец. В противен случай трябва да спите отстрани, защото килията е много тясна. Освен това, онези, които купеха място, имаха позволението да ни малтретират. Не е присъщо за нас практикуващите Фалун Гонг, да харчим толкова много пари, за да си купим място за спане.“

Тъй като повече престъпници купуват места за спане, останалите имат по-малко място за сън, а сънят става още по-болезнен. През август 2000 г. бях отведена в лагера за принудителен труд в Хyйцуици. Полицията там се опита да ме превъзпитава. Трябваше да работя 18 часа на ден. Натоварването беше много голямо. Трябваше да произвеждаме продукти за износ.

Освен работата ме принудиха да напиша „писма за покаяние“. Винаги, когато откажех, бях малтретирана от престъпниците. За да ме превъзпита, полицаят Су Минйисан, отговарящ за шесто управление, сядаше на главата ми и я удряше, както и лицето ми, с електрошокова палка повече от час. Косата ми беше опърлена, лицето и вратът ми бяха силно обгорени.

Бяха наранени цялото ми лице и тяло. Когато ме освободиха през ноември 2001 г., все още нямах сили да вдигна дори една купа за хранене. Когато бях на свобода, управление „6-10“ взе незаконно от мен 2000 юана.“

„На 5 март 2002 г. практикуващи успяха да излъчат по телевизията видео, относно истината за Фалун Гонг. Централното управление на управление „6-10“ веднага разпоредило да се извършат повсеместни арести. Аз бях също арестуван. По онова време полицията арестува над 5000 практикуващи Фалун Гонг.

Над 50 души бяха натъпкани в една затворническа килия. Имаше практикуващи Фалун Гонг дори в тоалетните, поради недостиг на място. Отделът за обществена сигурност в Чанчун ме арестува на 11 март 2002 г. Затвориха ме в желязна клетка висока 1,3 метра в полицейското управление, в близост до храма Кайшен на окръг Нангуaн.

Не можех да стоя прав. В нощта на 12 март ме разпитваха Гао Пън, Джан Хън и няколко други полицаи от първо отделение на криминалния сектор. Те сложиха белезници на ръцете ми зад гърба и ми нахлузиха една торба върху главата. Завързаха я здраво около шията ми с въже, така че не можех да виждам нищо и едва можех да си поема дъх.

След това ме вързаха с въжета и ме сложиха в багажника на полицейска кола. Отведоха ме в планината, където измъчваха практикуващите Фалун Гонг произволно и безмилостно.

Тук много практикуващи бяха изтезавани до смърт. Лиу Хайбо го бяха съблекли гол и го накараха да коленичи.

Полицаите изкараха най-дългата електрошокова палка и я напъхаха в ануса му и обгориха органите му. Лиу почина на място. Лиу Хайбо беше завършил колеж.“

Лиу Йи, лекар в болницата в Луюан, беше на около 35 години, когато го измъчваха до смърт в тази пещера на дявола. Двадесет и трима практикуващи бяха изтезавани до смърт там. Аз познавах много от тях. Полицията просто зарови телата им в една дупка.

Сян Мин – една красива жена, практикуваща Фалун Гонг, била малтретирана известно време в дома й и след това я откарали в полицията. Тя сподели, че там са й упражнили сексуален тормоз с електрошокова палка. По време на тази вълна от арести са убити около 30 практикуващи.

„Заведоха ме до това прословуто място в планината за около два часа. Чух как спират колата. След това ме повлякоха и ме удряха в същото време. Полицаите ме проклинаха и казаха, че още същия ден ще ме измъчват до смърт.

Хвърлиха ме срещу дърветата и 10 минути се клатушках по пътека до една сграда. Изкачвахме се по стълби нагоре, надолу и накрая ме вкараха в една стая. Махнаха торбата от главата ми.

Полицаите казаха: „Нека да видим как ще умреш днес. Никой не излиза жив от тук.” Намирах се в малко помещение около 50 квадратни метра. Там имаше малка маса с три дълги електрошокови палки с куки, въже и легло.

По-късно разбрах, че леглото е за полицаите, след като ни малтретират, да могат да си починат. Видях една „тигрова пейка“ и много полицаи, които нетърпеливо се подготвяха за мъченията ми. Навън се чуваше силен вятър. Няколко полицаи ме заставиха да седна на пейката.

Привързаха ме към „тигровата пейка“ и завързаха ръцете ми зад гърба. Закрепиха железни пръчки от двете страни на пейката така, че да не мога да мърдам и завързаха ставите ми с два дълги железни пръстена. На всеки пет минути ме измъчваха. Извиваха ръце ми напред, назад и чух как костите ми пукаха. От огромната болка започнах да се потя и да плача и едва не припаднах. След това натиснаха главата ми към краката.

Тъй като бях вързана за пейката, чувствах как костите на врата ми се чупят и как железните пръти се вбиват в гърдите и стомаха ми. Едва не се задуших. Те затегнаха въжетата върху железните пръстени и ме дърпаха напред, назад. Болките в ставите ми бяха невъобразими. Болката по цялото ми тяло ме караше да треперя. Мъченията се повтаряха на всеки пет минути.

Потта, сълзите и кръвта ми се стичаха по косата и дрехите. Поради непоносимата болка припаднах. Тогава ме заливаха ту със студена, ту с гореща вода, за да ме свестят. От горещата вода тялото ми получи тежки изгаряния. Не можах да издържа на тази бавна смърт и на голямото страдание. Искаше ми се да ме застрелят.

След като повече от 4 часа бях измъчвана нечовешки на „тигровата пейка“ и силите ми отслабнаха много, поставиха на главата ми желязна кофа. Всеки от седемте полицаи пушеше едновременно три цигари и издухваше дима в кофата. Въздухът ми свърши и припаднах.

Заляха ме със студена вода. Едва дошла в съзнание, полицаите ми изгориха очите с горящите си цигари. Бавно дойдох в съзнание отново. Тогава се заеха с главата, лицето, носът и зъбите. Избиха ми двата предни зъба. Лицето ми се поду и стана тъмночервено.

С тънки пръчки пробиха ушите ми. През следващите две седмици не чувах нищо. Накрая полицаите се измориха да ме измъчват и в два часа през нощта заспаха.”

През март 2002 г. ме изтезаваха в тази дяволска дупка три пъти в рамките на 17 дни. Всеки път мъченията бяха още по-жестоки. Последните два пъти беше полунощ. Всеки път идваха седем или осем полицейски служители и ме измъкваха от килията, за да ме върнат по-скоро мъртва, отколкото жива. Веднъж полицаите не искаха да видят другите, колко ужасно съм измъчвана.

Навлякоха ми дебели дрехи, но кръвта продължаваше да избива. Тогава полицаите ме дръпнаха още по-здраво. Кръвта напои дрехите и започна да капе от тях. Практикуващите Фалун Гонг не можеха да спят, заради ужаса и загрижеността за другите техни съмишленици.

В полицията „разпитваха“ всеки ден практикуващи Фалун Гонг от Черния списък на управление „6-10“. Те оковаваха в белезници всеки един от тях, слагаха му торба на главaта и завързваха ръцете зад гърба му. После го хвърляха в багажника на полицейската кола и го откарваха до Дяволската дупка в планината и там жестоко го измъчваха.

Продължителните мъчения разбиха тялото и здравето ми. Полицаите бяха принудени да потулят лошото ми здравословно състояние, за което допринесе престоят ми в Затвора за предварително следствие № 3. На следващия ден бях отведена в провинциалната болница и след това във Военната болница № 3 за медицински преглед.

Резултатите показаха, че тялото ми е наранено почти навсякъде и бях в критично състояние. Поради това не бях в състояние да бъда задържана. Същият следобед полицаите ни отведоха с госпожа Гуо Шуайшуай обратно в болницата на затвора и започна нов кръг от мъчения.

Бяхме завързани за леглото и полицаите ми инжектираха лекарство, от което до днес не чувствам краката си. Краката ми станаха студени и напълно изтръпнали. Практикуващият Фалун Гонг Цзян Йон също беше измъчван жестоко тук.

Той почина след седем месечни изтезания. Полицаите също му инжектираха неидентифицирано вещество и всеки ден му вземаха кръв с голяма спринцовка. Тези инжекции и загубата на кръв предизвикаха смъртта му по време на насилствено хранене.

Ужасно е да си свидетел на целия процес на изтезание на даден човек, който води до смърт. Пазачите хранеха насила госпожа Гуо цели два месеца. Нееластичната сонда за хранене стоеше през цялото време в гърлото й.

Тъй като нямаше да издържи дълго насилственото хранене, Гуо погълна целия 1,5 метра маркуч. След това се мяташе от болка в леглото. Болничното ръководство в затвора отказа да я освободи от страх, че ще се разкрие ужасното преследване и затова засилиха мъченията.

Гуо и аз бяхме съблечени голи и завързани за леглото с раздалечени крака. Полицаите и мъжете затворници ни гледаха всеки ден аморално. Един лекар в затвора хвана и удари вагината на Гуо. Неспособна да понесе екстремалното мъчение, Гуо погълна лъжицата, която бяха вкарали в устата й. Болките я караха да се хвърля напред, назад в леглото.

Лекарят от затвора отвори стомаха й, за да извади лъжицата. Той нарочно направи ненужно дълъг разрез, който се простираше от гръдния кош до влагалището. Грубо заши изключително дългият разрез и изпрати Гуо да почине у дома си. Госпожа Гуо не се възстанови от тези варварски физически и психически мъчения.

Госпожа Джао Сяоцин и аз бяхме отведени в затвора в един и същ ден. Служители в управление „6-10“ я биха до изпадане в безсъзнание, след което я хвърлили от една сграда. От падането получила фрактура на лявата ръка, подутина на главата й голяма колкото една купа и тя изпаднала в несвяст.

Лекарят на затвора не смени гипса на ръката й през цялото лято и ръката й гноеше. В нея се бяха развили живи микроорганизми. Сърцето ми беше съкрушено, когато видях как Джао страдаше.

Бях свидетел и на други чудовищни зрелища в това преследване. Всички жени, практикуващи Фалун Гонг бяхме събличани голи и вързани с разтворени крака за краищата на легло в продължение на 26 дни. Бяхме безкрайно унижавани и подложени на сексуално насилие от полицаите, лекарите и мъжете затворници.

След като не приех да се откажа от Фалун Гонг, бях върната в Затвора за предварително следствие № 3. Когато разбраха, че съм в смъртна опасност, не ми направиха снимка, от страх, да не бъдат отговорни за смъртта ми. Ядосани полицаите ме завързаха да вися с глава надолу цели шест часа като ме биеха. Бях върната в болницата на затвора за по-нататъшно преследване. В знак на протест започнах гладна стачка. На 15-ия ден лекаря на затвора сряза вената ми и постави венозен катетър.

Кръвта бликна извън катетъра и потече по леглото и по коридора. Вече свикнали с кървавото преследване, полицаите и лекарите на затвора не се притесняваха ни най-малко за обилното ми кървене.

Всеки ден ми вливаха десет бутилки с неидентифицирана гъста течност. Оставиха ме 50 дни да лежа в море от собствената ми урина и екскременти.

Mизерията, в която се намирах, е неописуема. Вените ми колабираха поради гладната стачка, така че гъстата течност не можеше да проникне в тях. Главният хирург само разтърси шишето и вкара течността във вената ми. Поради ужасната болка много пъти изпадах в безсъзнание.”