Разбиране, получено в резултат на усърдно изучване на Книгата и изпълнение на упражненията

Здравейте, уважаеми Учителю! Здравейте съученици!

През септември миналата година се прехвърлих от Средното училище по изкуства Niao Song на Тайван в Северната академия по изкуства, в танцовия факултет, и сега уча в 11 клас. Преди пет години, аз учих два семестъра в Северната академия.

Всеки път, оказвайки се в нова обстановка, разбирам, че няма нищо случайно. Моето учене в Северната академия два пъти беше организирано от Учителя. Възможно е да не осъзнах веднага, че това са планове на Учителя и мислех, че това просто са случайни събития. Но, поглеждайки назад, разбирам, че всичко се е случвало в точния момент и прокарвало пътя ми за усъвършенстване. Аз бих искала да разкажа, как неотдавна се проявиха моите привързаности.

Сега се усъвършенствам

В Тайван, в училището, където учех, се изискваше ежедневно изучаване на главната Книга на Фалун Дафа и изпълняване на упражненията. След известно време аз започнах да се отнасям към тези три неща формално, а не като към нещо, което бях длъжна да правя като практикуваща. Аз не бях усърдна в усъвършенстването, често дремех и бях разсеяна, даже по време на изучаване на Книгата в група. Както и да се стараех не можех да усвоя и дума.

По-късно аз разбрах, че ако не разбираш значението на изучаването на Книгата, изпълнението на упражненията и ако се отнасяш към това формално, то нищо няма да научиш. Колкото и време да пилеех за изучаване и изпълнение на упражненията, не можех да се успокоя и да усвоя прочетеното. Преминавайки в Северната академия, знаех, че никой няма да ме заставя да изучавам Фа. Тук не съществуват установени правила, по кое време трябва да ставаш, за да изпълняваш упражненията. Всичко се прави доброволно. Иска ли човек да се усъвършенства или не, зависи от него самия. Когато накрая осъзнах, че изучаването и правенето на упражненията – това е процес на самодисциплина за усъвършенстващия се, то повече не дремех, Аз ценя всеки ден, когато изучавам Книгата и станах съсредоточена.

Мързел

Отначало усърдно изпълнявах упражненията всеки ден. Това продължи един семестър. Даже аз самата се удивлявах от това, но после се успокоих. Мислех си: „Аз съм пълна с решителност и моето състояние на усъвършенстване е достатъчно добро“. Тези мисли бяха грешни, но аз не го осъзнавах.

Започнах да се отпускам. Всеки ден се събуждах рано, но ми беше трудно да стана от леглото. Заспивах по време на сутрешните занятия. Мислех си: „Ако ставам по-късно, нима няма да имам повече енергия?“. Разбрах, че просто се опитвам да намеря оправдание и да не ставам толкова рано, за да правя упражненията. Мързелът ме погълна и аз започнах да лъжа сама себе си. Тази мисъл постепенно се разширяваше. Понякога започвах да правя упражненията половин час по-късно и чувствах, че имах малко повече енергия. Струваше ми се, че моята стратегия работи.

По времето, когато разбрах, че съм грешила, проблемът вече стана сериозен. Когато действително исках да ставам в пет сутринта, това не беше толкова лесно както преди. Аз или проспивах сигнала от часовника, или не го чувах. Мислех си, че с будилника нещо не е както трябва. Възможно е да е звънял тихо и трябва да му сменя батериите. След смяната на батериите, както по-рано, не чувах сигнала и отново пропусках упражненията. Даже помолих съседката ми по стая да навие своя будилник, за да ме събуди. Аз си мислех, че нейния будилник е достатъчно силен. Но все едно не сработи.

Тогава разбрах, че всичко беше именно така, както казва Учителят: „Някои дългогодишни практикуващи казват: „Учителю, защо се чувствам дискомфортно по цялото тяло? Все ходя до болницата, за да ми бият инжекции, но не помага. Вземането на лекарства също не помага“. Дори не им беше неудобно да ми кажат това! Разбира се, че няма да помогнат. Това не са болести. Как биха могли да помогнат? Можете да отидете на преглед. Няма нищо нередно, просто чувствате дискомфорт. Имаме практикуващ, който счупил няколко игли в болницата. Накрая течното лекарство се изляло навън, но иглата пак не могла да пробие кожата. Тогава той разбрал: „Аха, аз съм практикуващ и не бива да ми бият инжекции“. Просто осъзнал, че не трябва да му бият инжекции.

Аз чувствах, че Учителят говори за мен. Пробвах всички възможни способи, но нищо не помагаше. В края на краищата аз разбрах, че не се отнасям към себе си като усъвършенстваща се. Будилникът няма вина, това са моите пристрастия. Не бях толкова усърдна като по-рано. Макар да се стараех да ставам рано всеки ден, това не ми се искаше. Аз бях загубила първоначалната си мотивация - да подобря своето усъвършенстване – как бих могла да се повиша? Започнах да се срамувам от себе си. Моето самоуспокоение в това, че мога да ставам рано, стана вратичка (изход). След като открих своята привързаност, отново можех да чувам будилника. Разбрах, че проблемът не е в будилника, а в сърцето ми: и когато нещо не се получава, трябва да погледнеш в себе си, а не навън.

Избавяне от пристрастието да се самоизтъквам

На уроците по танци, ако не оправдаех очакванията, даже ако и учителят не ме поправяше, аз не бях доволна от себе си и мислех, че можех да постигна повече. Няма нищо лошо в това, да осъзнаваш недостатъците си, но мотивацията ми беше грешна. Това се превърна в психологическо препятствие и след занятие винаги бях подтисната. Смятах, че танцувалните ми движения биха могли да бъдат по-добри и грешно предполагах, че съм си сложила висока летва. Ако след няколко опита все не ми се отдаваше да достигна до желаното ниво, настроението ми се разваляше и не можех да се отпусна. Чувствах се ужасно и не можех да сдържа сълзите си.

Започнах да се съмнявам в себе си: „Защо се оказах в отделението по танци?“. Не можех да понасям своите неправилни, напрегнати пози, които виждах в огледалото. Колкото повече гледах в огледалото, толкова повече се разстройвах. Вълнувах се също, че другите ме гледат, притеснявах се, че ще видят недостатъците ми. Душевното ми състояние ме заставяше да се съмнявам, длъжна ли съм да продължавам да се занимавам с танци.

Обаче нашите танцувални занятия изискват да започваме движенията отвътре. Съзнанието води до движението на тялото и съзнанието продължава да работи, когато движението е завършено. Моите танцови движения се отклоняваха от изискванията и аз попадах в лош кръговрат. Просто не разбирах: „Защо не постигам никакви успехи?“. Ставаше ми все по-зле. Не можех да разбера в какво е проблемът. Ходенето в класа по танци се превърна в изтезание.

Веднъж прочетох в Книгата: „Те не ви позволяват да се издигнете. Въпреки че искате да се издигнете, не можете. Те просто не ви позволяват да се придвижите нагоре. Защо не ви позволяват да се придвижите нагоре? Защото вашият шиншин не се е подобрил“. („Джуан Фалун“, Лекция първа).

Аз разбрах, че това се случи, защото моят шиншин (нравственост) не се е повишил. Привързаността ми ме теглеше надолу, поради което, разбира се, аз не се повишавах. Цялото мое разочарование и усещане, че можех да постигна повече, произлизаше не от чисто и добро намерение. Аз имах привързаност да показвам себе си. Разстройвах се, защото чувствах, че не съм достатъчно добра.

Когато разбрах, че не съм станала най-добрата в класа, то почувствах безпокойство и завист. Гордостта ми пречеше да танцувам добре. Исках просто да скрия недостатъците си. Разбрах, че танцувайки с такива замърсени мисли, никога няма да постигна успех. Бях пълна с егоистични желания, привързаности и самохвалство, подбудите ми не бяха чисти. Тези лоши мисли запълваха главата ми, затова, естествено, резултатите не можеха да са добри.

Ако танцът е моя съдба, аз съм длъжна да се избавя от всички свои привързаности. Длъжна съм да усъвършенствам и тялото, и съзнанието. На пръв поглед, подобряването на навиците няма нищо общо с усъвършенстването. Но между тях съществува тясна взаимовръзка. Разкривайки привързаностите си, се стараех да не се поддавам на разочарованията си и да запазя спокойствие. Когато някой ми правеше комплимент, си напомнях, че трябва да съм скромна и да не се успокоявам от постигнатото.

Пътят ми на усъвършенстване не беше гладък и се препъвах много пъти. Надявам се винаги да помня думите на Учителя: „… ако мо­же­те ви­на­ги да се са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ва­те, ся­каш току-що за­поч­ва­те,…“ (Преподаване на Фа на Международната Фа конференция в района на голям Ню Йорк – 2009 г.).

Никога не трябва да забравям благодарността, която изпитах, когато за първи път разбрах истината. Трябва да наваксам изгубеното време и да се усъвършенствам усърдно.

Това е моето разбиране на сегашното ми ниво. Моля, посочете с доброта пропуските ми.

Предистория: Какво е Фалун Гонг и защо ККП го преследва?

Фалун Гонг (известен също като Фалун Дафа) е представен за първи път на обществеността от г-н Ли Хонгджъ в Чанчун, Китай, през 1992 г. Духовната дисциплина сега се практикува в над 100 страни и региони по света. Милиони хора са приели учението, което се основава на принципите Истинност, Доброта и Търпение. Те са научили петте упражнения и са изпитали подобрено здраве и благополучие.

Дзян Дзъмин, бившият ръководител на Китайската комунистическа партия (ККП), възприема нарастващата популярност на духовната дисциплина като заплаха за атеистичната идеология на ККП и на 20 юли 1999 г. издава заповед за унищожаване на практиката.

ККП създава Управление 610 под личното ръководство на Дзян Дзъмин. Това е надзаконова организация за сигурност, която надхвърля правомощията на полицията и съдебната система и чието единствено предназначение е да извършва преследването на Фалун Дафа.

Minghui.org потвърди смъртта на хиляди практикуващи като резултат на преследването през последните 25 години. Смята се, че действителният брой е много по-висок. Безброй практикуващи са били затваряни и измъчвани заради тяхната вяра.

Има конкретни доказателства, че ККП разрешава отнемането на органи от задържани Фалун Гонг практикуващи, които са убити, за да се снабдява с органи китайската индустрия за трансплантация на органи.

Връзка към източника: yuanming.ru/