Осакатили практикуваща в трудовия лагер в Баймалон, там загубила паметта си

Името ми е Зоу Рушиан. На 57 години съм и съм родена в район Пинджян, провинция Хунан. От 2001 г. до юни 2002 г. ме държаха в трудовия лагер Баймалон, където ме изтезаваха по нечовешки начин, защото практикувам Фалун Гонг. Отведоха ме в психиатрична болница и ми инжектираха непознати лекарства. Изгубих паметта си за известен период от време и почти умрях.

Не мога да си спомня много от ужасните неща, които надзирателите извършиха спрямо мен в трудовия лагер. Тежах около 60 килограма, но през 2002 г., когато съпругът ми ме отведе у дома, тежах само около 30 килограма. Бяха напълно парализирана, не можех да виждам и бях изгубила паметта си. Оттогава са изминали повече от четири години. Паметта ми все не се е възстановила напълно, зрението ми е слабо и все още куцам, когато ходя. Помня само откъслечни неща от мъченията от беглите си спомени и от нещата, които ми казаха други хора.

През лятото на 2001 г., когато за първи път ме вкараха в трудовия лагер Баймалон, тъй като исках да правя упражненията на Фалун Гонг, надзирателите ме заключваха и връзваха за дълги периоди от време, заради което хванах краста по цялото ми тяло. Въпреки това не ме развързваха. Вместо това ме събличаха и ме мажеха със сярна паста. Протестирах с гладна стачка. Седем или осем надзиратели ме вкараха в медицинския кабинет и ме повалиха на земята. Храниха ме насилствено с тръба в трахеята, като забиваха подострена бамбукова тръба в устата ми. Държаха бамбуковата тръба и жестоко я въртяха наляво и надясно и след това наляха каша в нея. Един от кътните ми зъби беше счупен. Кръвта, заедно с кашата и зъба, бяха погълнати насила от мен. Цялата бях покрита с лепкава кръв.

Вторият път, когато ме храниха насила, изгубих още един зъб. Когато усетих, че зъбът се чупи, получих усещането, че трябва да изоблича злите им постъпки и че съм способна да се освободя. Издърпах бамбуковата тръба и изплюх кървавата каша, заедно със зъба пред мъчителите ми. Този вид жестоко насилствено хранене се е случвало със стотици практикуващи в този трудов лагер. Този тип изтезание е довел до много случаи на задушаване. А всеки път се случва така, че практикуващите губят предни зъби, наранява се стомахът и хранопроводът. Насилственото хранене е причинило и смъртта на Зуо Шучун от град Чанша.

По-късно през деня, един надзирател ме отведе в празна стая, за да ме разпитва. Не беше доволен от отговорите ми, затова в стаята дойдоха още трима или четирима надзиратели, които започнаха да ме удрят по горната част на тялото. Болеше силно, но кожата не се разкъса и не се подух. Казах: “Всички вие ме наранявате. Това не ме тревожи особено, но не е хубаво за вас.” Но един от надзирателите отвърна: “Кой те е ударил? Не сме го видели. Тук не удряме хора.” Друг каза: “Нека идем в болницата да проверим.” Не бих отишла, но те ме натикаха в един автомобил и ме откараха в психиатрична болница. Там ме вкараха в една стая и ме хвърлиха на легло. Този път ясно видях ампулите с лекарства и иглите на пода. Имаше и банка за вливане, и много пълни бутилки. Но пък липсваха лекари и сестри.

Вързаха ме и след това ме удариха силно, за да припадна. Не знам колко дни изминаха. Когато съпругът ми ме прибра, бях почти ослепяла, почти цялата ми памет беше изгубена и бях напълно парализирана. Заспах на рамото на съпруга си. Когато се събудих, бях у дома.

По това време изобщо не можех да се движа. Мислех, че е нощ през цялото време - не знаех все още, че съм сляпа. Усещах, че имам белег на задната част на главата си. Вероятно ме бяха ударили, докато съм била в психиатричната болница. Бях здрав и добър човек, но само за една година, вследствие на нечовешките изтезания в лагера Баймалон, бях на ръба на смъртта и осакатена. По-късно хората ми казаха: “Съпругът ти трябваше да те вземе два пъти. Първият път, може би защото все си била в съзнание, се страхували, че ще разкриеш как са те изтезавали, когато се върнеш вкъщи, затова не му позволили да те вземе. Когато видели, че съм в безсъзнание и почти мъртва – напълно парализирана с бяла пяна, излизаща от устата и с гноясало бедро – тогава те пуснали у дома". "Всъщност не искаха да се прибера жива; надяваха се, че ще умра по пътя, за да не се тревожат, че ще разкрия злите им престъпления.”

Тук бих искала да обвиня надзирателите в лагера Баймалон, макар че, заради изгубената си памет, не помня имената им. Призовавам за честни или справедливи съдебни процеси срещу тези убийци, които трябва да изпълняват разпорежданията на закона вместо да го нарушават, сериозно накърнявайки човешките права и предизвиквайки много смърт и наранявания. Изисквам те да поемат отговорност за вредата, която ми причиниха и да бъдат изправени на съд.