Да се освободим от дълбоко скритото чувство на завист

Когато започнах да се самоусъвършенствам, пътят ми постоянно се пресичаше с един практикуващ, който не беше достатъчно усърден в практиката. Той не изучаваше регулярно Закона и не правеше винаги упражненията, не изпращаше праведни мисли в определеното време, нямаше желание да разяснява истината на хората и във всекидневния си живот се държеше като обикновен човек, проявявайки егоизъм, човешко мислене и т.н.

Това много ме тревожеше. Понякога ми се искаше да му кажа недостатъците, но не ми стигаше смелост – страхувах се, че нещо няма да се получи. В други моменти не се замислях над това дали ще успее някой практикуващ да чуе моите забележки, когато го критикувах. В подобни ситуации някои практикуващи с добър Шиншинг ме слушаха с усмивка. Други не бяха в състояние да удържат Шиншинга си на ниво и в отговор на моите критики се държаха сърдито. В резултат на това между нас възникваха сериозни конфликти. Някои практикуващи, вместо да проявят повече усърдие в самоусъвършенстването, на което се надявах, решиха, че изобщо не си струва да слушат коментарите ми.

Независимо как реагираха, резултатът беше един и същ. Когато казвах недостатък на практикуващ, не ставаше така, като трябва. Скоро всичко тръгна в противоположна посока. След известно време дори започнах да не харесвам моите приятели-практикуващи. Често гледах в себе си и разбрах, че разговарях с тях с недобър тон, а милосърдието ми не отговаряше на изискванията. Постарах се да се променя към по-добро и отново да покажа на приятелите-практикуващи недостатъците, но отново нямаше положителен резултат.

Така продължи дълго време. Започнах да мисля, че може би имам привързаност към откриването и забелязването на недостатъци на приятелите-практикуващи. Защо винаги обръщах внимание на недостатъците на другите? Кого усъвършенствах, себе си или другите? Реших да се освободя от това мислене. Ако видя недостатъчно усърден практикуващ си казвах, че не бива да имам привързаност към недостатъците му. Че за него ще се погрижи Учителят и той ще се усъвършенства добре. В резултат, нещата, които трябваше да кажа на някой практикуващ, оставаха неизказани. Прехвърлях отговорността си на Учителя. В крайна сметка се безпокоях за себе си и бях сляпа и глуха за проблемите на приятелите-практикуващи.

Този проблем винаги лежеше като тежък камък върху сърцето ми. Къде бе коренът му? Тъй като това засягаше моето усъвършенстване, бях длъжна да гледам в себе си и усърдно да размишлявам по темата. Попитах се: „Когато казвам недостатъците на приятелите-практикуващи, какво се случва в съзнанието ми?” За да изпълнявам трите неща и едновременно да работя, за да живея, ми се налагаше всеки ден да изпитвам трудности. Ставах рано, късно се прибирах вкъщи, нямах граница между нощта и деня. Но някои практикуващи не работеха толкова тежко. Те не ставаха рано и не работеха до късно. Понякога изпълняваха трите неща, а друг път не. Когато виждах това мислех, че много им е провървяло! Ето къде беше ключът! Ето какво беше в ума ми.

Спомних си как преминаваха дните ми на работа в миналото. Някои сътрудници идваха късно на работа, а си тръгваха рано, работеха малко, а заплатата им и премиите им бяха като на другите. Тогава бях обикновен човек. Обикновените хора не искат да оскърбят другите, затова не казваха открито тези неща. Но тихо коментирахме това и чувствахме, че е несправедливо.

Фактически в мен имаше това човешко мислене: „Вие не се усъвършенствате достатъчно и не преживявате големи трудности, но практикувате Дафа. Не сте достатъчно усърдни, а при това все пак ще можете да достигнете Пълно Съвършенство”. Чувствах, че това не беше справедливо. На повърхността, фактът, че казвах на приятелите-практикуващи недостатъците и ги призовавах да са усърдни изглеждаше, че беше в тяхна полза… Но дълбоко в сърцето ми имаше чувство на неукротима завист: „Аз правя толкова много, а вие – толкова малко. Нима сте достойни да се наречете практикуващи? Нима ще успеете в самоусъвършенстването и ще постигнете Дао?”

На човешко ниво не можех да допусна мисълта, че другите хора могат да получат нещо добро, особено, ако тези хора бяха по-лоши от мен. Фактически, това беше чувство на завист, само че беше дълбоко скрито и ми беше много трудно да го открия.

Накрая намерих своята привързаност – чувството на завист, таяща се много дълго в мен. Разбира се, имайки такова чувство, нима мога да кажа нещо чисто и милосърдно? Нима мога да съм истински внимателна с другите? Нима това може да не предизвика конфликт? Можеше ли това да доведе до добри резултати? Ако нямах тази привързаност и не преследвах някакви цели, казвайки на приятелите-практикуващи за това, щеше да е искрено, от чисто и добро сърце. Нямаше да се старая винаги да гледам недостатъците на другите практикуващи.

Много съм благодарна на Учителя, че ми даде възможност да открия в себе си тази лоша привързаност, до края да осъзная това и да се избавя от нея. Сега сърцето ми е спокойно.

Източник: http://minghui.ca/mh/articles/2008/9/15/185932.html