Действителността – чиста илюзия (Част 3)

Гледка от видимата Вселена, както е видяна в съставния кадър от телескопа Хъбъл. Дали нашата Вселена е просто холограма? (NASA/Getty Images)

„Казвам, че за тях истината не би била нищо повече от сенки на въображението.”
Платон, „Държавата”

Сенките и цветовете на светлината са груби проекции на една „по-реална” действителност. Вселената, в която съществуваме, се проявява като нещо дори по-илюзорно, където тела, съзнания и планети са части от величествен магически трик без маг или публика.

Учени в Хановер, Германия, работещи с GEO 600 – инструмент, засичащ гравитационните вълни, са на мнение, че са открили „гранулиране” във времепространството, което показва, че нашата Вселена не е нищо повече от гигантска холограма.

Според хората, отговорни за GEO 600, точно както дигиталното изображение губи резолюция при значително увеличение на размера си, уловената интерференция в детектора може да бъде интерпретирана като ограничената резолюция на Вселената за това, което тя е в състояние да предостави на човешкото око. Съществува точно установен момент, в който холограмата на действителността започва да се „пикселизира”.

Учените предполагат, че прецизността на GEO 600, способен да долавя вариации при надлъжните вълни на субатомно равнище, е послужила за откриването на най-малките зрънца, съставляващи тримерната холографска вселена, проектирана от двумерните предели на вътрешността й.

Аз и ти – просто холограми

Идеята за холографската вселена не е нова. През 90-те години учените Леонард Зюскинд (Leonard Susskind) и Джерард Хоофт (Gerard Hooft) изказват предположението, че същият принцип, който кара двумерното изображение върху плоска повърхност да изглежда тримерно, може да бъде приложен върху цялата вселена.

Тогава защо сетивата ни възприемат реалността по такъв отчетлив и „обемист” начин, ако не сме нищо повече от сенки по плосък екран? Проблемът би могъл да е в това, че нашите човешки очи и мощните ни телескопични обективи се придържат към действителността на такава холограма на останалата част от Вселената.

Второто, което трябва да вземем предвид е, че органичният ни мозък също се намира в илюзията, като по този начин никога не е способен да обясни една Вселена с по-голям или по-малък брой измерения от тези, които могат да бъдат доловени.

Според неврофизиологът Карл Прибрам (Karl Pribram), основател на Центъра за церебрални изследвания към Радфордския университет във Вирджиния, умовете ни са холограми, интерпретиращи Вселената-холограма, като математически конструират действителност чрез интерпретиране на честоти, идващи от друго измерение – сфера на значима реалност, простираща се отвъд пределите на време и пространство.

Въпреки това теорията за холографската Вселена, съставена от две единствени специални измерения, се разминава с теориите за многобройните измерения, произлизащи от теорията за суперструните. Преди този признак за несъвместимост на хипотезите много учени вече предполагат, че Вселената е холограма или илюзия, създадена от частици в празнотата. Но всички научни опити за проумяване на истината насред миража се оказват впримчени в обезсърчаващ низ от недоказуеми теории.

Много авангардни теоретици са на мнение, че смущаващото разминаване между квантовата физика и относителността би могла да обясни исторически спорни явления в научната сфера, като онези, при които съзнанието не изглежда да е свързано с мозъка – например близките до смъртта преживявания, далечното виждане и предчувствието.

При всички случаи, днес Платоновата алегория за пещерата би изглеждала най-рационалната опция за обяснението на тези ярки ежедневни преживявания, интерпретирани от мозъците ни като реални проявления на света.

Източник: http://www.epochtimes-bg.com/2010-01/2010-01-31_01_d.html