Историята на Даншан: В продължение на години моята майка страдаше в трудов лагер

Октомври 2000 г. може да се нарече началото на трагедията на моето семейство. Един ден, след като с баща ми се прибрахме от дома на леля ми вкъщи във весело настроение, получихме обаждане, че майка ми, учителка в училище за деца със пециални нужди, е арестувана заради вярата си във Фалун Дафа.

По онова време и аз, и баща ми четяхме книгата на Фалун Дафа и практикувахме упражненията. Но след като баща ми се върна от полицейското управление, макар че смяташе, че Фалун Дафа е добро и че китайските медии лъжат, за да оправдаят преследването, той не смееше да практикува повече. Що се отнасяше до мен, бях твърде млада, за да разбера какво се случва. Дори не осъзнавах къде отиваше майка ми.

Няколко дни по-късно все пак осъзнах какво се случва, защото десетки роднини дойдоха в къщата ни и се опитаха да ме убедят да помоля майка ми да се откаже от практикуването на Фалун Дафа. Тогава бях едва в началното училище, но бях шокирана от поведението на близките ми. Бях прочела книгите на Фалун Дафа много пъти и знаех, че в тях се говори просто за това как да станем по-добри хора. Това, което всички те искаха от мен да направя, беше да лъжа.

Опитах се да споря с тях. Обаче баща ми и останалата част от семейството не се интересуваха и мислеха, че това, което казвам, е глупаво. Бях обидена от думите им и не можех да спра да плача. Преди да напусна стаята, моят баща ми каза да приготвя всички книги на Дафа, за да може да ги изпрати в полицията. Никога не бях виждала лицето му да се изкривява така.

В стаята ми се почувствах в паника и се страхувах от това да не се подчиня на баща си, но не исках да се откажа от книгите. Така че поставих един куп комикси в хартиена торба и ги замаскирах да приличат на книгите, които баща ми искаше, преминах през дневната, където беше той и пуснах торбата с книги в боклука навън. Баща ми сякаш избра да ми повярва и никога не попита отново, така че все още държах книгите на Фалун Дафа в бюрото си.

Чух, че майка ми е имала здравословни проблеми и бях много щастлива, защото някой ми каза, че поради това многото трудови лагери няма да я вземат. Така че мислех, че майка ми ще се върне скоро. Обаче грешах и майка ми беше изпратена в трудовия лагер Масанджа. Останах да живея с баща ми.

Един ден сестрите на майка ми и баща ми ме заведоха в центъра за задържане, където беше майка ми. Мога единствено да си спомня, че цялата атмосфера беше изпълнена със страх и тъга. Никой не изглеждаше така както преди и се държеше почти лудо. Имаше и хора, които бяха вцепенени и студени. Имаше полицаи, чиито гласове и думи бяха толкова отвратителни, че ме накараха да се чувствам неудобно. Те казаха, че Фалун Гонг е национален проблем и поради заповедите на комунистическата партия няма да пощадят никой, който не се отказва от практикуването. След това роднините на майка ми заплакаха още по-силно. Следобеда си тръгнахме, след като всичките ни надежди бяха разбити.

От 2000 до 2014 г., поради практикуването й на Фалун Дафа, майка ми беше изпратена два пъти в трудовия лагер Масанджа, няколко пъти в центрове за промиване на съзнанието и повече от 7 пъти в центрове за задържане. Безброй пъти тя беше тероризирана от полицаи.

След като майка ми я нямаше, аз обикновено стоях сама вкъщи, тъй като баща ми беше зает на работа. Чувствах, че съм различна от другите ученици и живеех предимно в състояние на депресия. След като майка ми беше освободена, още се страхувах, че полицаите ще я хванат или на пазара, или ще я отведат от училището й. Ако се върнеше късно, стоях до прозореца и мислех за всички лоши неща, които можеха да се случат. Тези мисли ме изпълваха с панически страх и съзнанието ми не се успокояваше, докато не я видех да се появява.

Дори и вкъщи не беше безопасно да си говорим за истината. През 2005 г. дойдоха в къщата ни и отведоха майка ми в трудовия лагер Масанджа незаконно. Понякога си мисля, че ако нямах силата на вярата ми, бих могла да развия душевно заболяване в ранна възраст.

Един ден учителката от началното ми училище г-жа Сун дойде в класната стая и ни каза да подпишем подписка за благотворителност, затова я подписах без много да мисля. След няколко години обаче научих от съученик, че не е била за благотворителност, а е обещание, че няма да практикуваме Фалун Гонг. Предполагам, че моята учителка ме е излъгала, защото знаеше ситуацията на семейството ми.

В училище се държаха с мен по-различно, отколкото с другите ученици. Преподавателката ми в гимназията, г-жа Хуан, често ме караше да остана след занятията, за да чистя. А поради факта, че майка ми беше разкала за истинското положение на Фалун Дафа на учителя ми г-н Чу, той ме третираше по различен начин, наказваше ме по-тежко от другите момичета и ми говореше странно.

Въпреки че знаехме, че много практикуващи Фалун Гонг бяха убити от ККП, ние не бяхме чували за насилственото отнемане на органи, докато оповестяващите тези факти не започнаха да разкриват, че ККП отнема органи на практикуващите за трансплантации.

В трудовия лагер полицаите извършваха медицински тестове на органите на затворниците. Те твърдяха, че това се прави за здравето на затворниците, но всъщност така се извършват тестове за жизнеспособни органи. Резултатите от тестовете на майка ми показаха, че органите й са в лошо състояние, въпреки че се чувстваше добре и не беше имала заболяване повече от 20 години. Разбрахме, че майка ми имаше късмет.

Много от приятелите й изчезнаха в лагера. Например жена на име Дзи Дзиян изчезна в трудовия лагер Масанджа през 2007 г. Един ден полицаите изпратиха Дзиян в болницата на Медицински университет на Шенян заради стомашния й проблем.

След няколко дни майка ми ги чула да казват, че "можем да изтрием имената на Дзи Дзиян от списъка". По това време никой не разбрал за какво говорят полицаите. След няколко години чухме, че много хора са умрели от насилствено отнемане на органите им в трудовия лагер Масанджа и че много болници като Медицинския университет на Шенянг помагат на ККП да убива хората за техните органи.

През 2012 г. кандидатствах в колеж в чужбина и бях приета в Държавния университет на Аризона. Дойдох в САЩ със студентска виза и започнах нов живот тук. Междувременно майка ми бе получила паспорта си и туристическа виза за Съединените щати, но опасността не беше свършила.

През 2014 г. полицаи дошли в къщата ни и казали на баща ми, че майка ми трябва да направи кръвен тест, но не му казали за какво е. Баща ми отказал и им заявил, че майка ми е добър гражданин и е допринесла много за семейството, и че това, което те правят, е незаконно. Местната полицейска служба обаче изпратили хора да наблюдават майка ми на работа и у дома. Те дори се опитали да влязат в къщата ни по средата на нощта.

Един ден я чакали в къщата, готови да й направят кръвен тест. Баща ми се обадил, за да я предупреди да не се прибира у дома. Така че вместо да се прибере вкъщи, избягвайки от опасността, тя стига до летището и успява да се качи на полет до САЩ. Ако не беше направила това, полицията щеше да я отведе. Ако тя не се бе задействала толкова бързо, полицията би могла да замрази визата й или да сложи името й в черен списък за пътуване.

За щастие тя е тук с мен сега. Баща ми все още е в Китай и семейството ни е разделено от океани. Сега поне можем да практикуваме убежденията си свободно и семейството ми в Китай е пощадено от постоянния тормоз.