Какво печелим, когато губим нещо и обратното

Същността на духовната практика в човешкия свят се отнася до обучението на сърцето и ума. Когато сърцата на хората са развълнувани от славата и богатството, те ще се радват на придобивките, но когато загубят нещо, ще страдат. Защото знанието съгласно което, че „придобивайки, губим“, е истина, така че докато се радвате на придобитото щастие, ще усещате и болката от загубата.

Снимка: freepik.com
 

Животът е вечен, но той е просто един голям спектакъл, в който успехът, славата и богатството са мимолетни в този свят. И без значение дали си император и генерал, или прост търговец и просяк, в края на краищата всеки ще се превърне в шепа пръст. Блясъкът и зрелището на събитията и блестящите епохи в историята, въпреки голямата си величина, в крайна сметка избледняват, превръщайки се в прах в дългата река на времето.

В началото, когато всичко било създадено, вятърът бил ласкав, слънцето и луната светели ярко, а водата била бистра. Обаче, през дългата история на човечеството, в егоистичния си стремеж към по-големи блага, хората са били в постоянен конфликт, формирайки общество, в което царила борба и силните тържествували над слабите. В отговор на това се появили природните бедствия: урагани, проливни дъждове, земетресения и наводнения.

Мисленето на човека определя поведението му, а поведението определя хода на живота му.

Душевното благополучие, истинската свобода, откритостта на сърцето и естетиката на въздържанието са истинското щастие в живота. Тази сфера изисква от хората да усъвършенстват сърцето си. Чрез поддържане на състояние на състрадателна и спокойна осъзнатост човек може да постигне безграничност на духа и широта на душата.

Това, което идва лесно, си отива лесно
Когато четем историята на династията Тан, някои исторически личности все още предизвикват възхищение заради своята непревзетост. В „Дзиу Таншу“ („Старата история на Тан“) се описва как след осем години управление на император Джънгуан (прозвище на управлението на Тайдзун от династия Тан, 627-649 г.) през осмата година на Джънгуан (635 г.) императрицата отишла с император Тайдзун да посети двореца Дзиучен и на връщане се разболяла. Това заболяване скоро предизвиква рецидив на предишната ѝ болест.

Тъй като състоянието ѝ се влошавало, престолонаследникът Ченцян помолил император Тайдзун да даде амнистия на всички затворници и да ги изпрати в храма, за да измолят Небето да възстанови здравето на императрицата.

Всички чиновници се съгласили и дори Уей Джън не възразил срещу това. Но самата императрица Джансун се противопоставила на това решение. Тя казала:

„Животът и смъртта са въпрос на съдба, а богатството и почитта са по волята на Небето. Ако вършенето на добри дела наистина може да удължи живота, то аз никога през живота си не съм вършила лоши дела. Ако вършенето на добри дела не оказва влияние върху продължителността на живота, какъв е смисълът да търся щастие? Даването на амнистия на затворниците е национален въпрос, а даоистките храмове са тихи места. Не е необходимо тези места да бъдат обезпокоявани заради мен. Защо да нарушаваме правилата и принципите на страната заради една жена?“.

Чънцян не посмял да докладва на императора, затова казал на Фан Сюанлин (579-648 г., историограф от династия Тан, авторът на „История на династия Дзин“ 晋书). Фан Сюанлин предал тази информация на император Тайдзун. Императорът и неговите придворни били дълбоко развълнувани от тези думи. От този летопис е видно, че императрица Джансун, макар и в смъртта си, все пак е останала спокойна и безстрашна, отказвайки да промени законите на страната заради личните си обстоятелства.

Почтеността и доблестта на човека произтичат от благородната добродетел да се откаже от себе си, заради общото благо. Добродетелта на императрица Джансун се състои и в това, че до смъртта си тя отказва да действа в интерес на себе си и на семейството си, запазвайки чисти намеренията си и отдадеността си на благото на държавата.

Преди да умре, императрица Джансун се простила с император Тайдзун. По това време императорът бил наказал Фан Сюанлин и го изпратил вкъщи. Императрицата казала:

„Фан Сюанлин служеше на Ваше Величество най-дълго време и беше внимателен и грижовен. Знаеше за всички интриги и коварни планове и никога не разгласи нищо от тях, затова се надявам, че няма да го изоставите .

Съдбата ме събра с Ваше Величество и аз станах императрица. Но моите роднини не бяха почетени за етичното си поведение и лесно могат да бъдат застрашени в бъдеще. Моля, не им давайте важни постове, ако искате да ги запазите. Щом им е позволено да почитат императорския двор като роднини, това ще е успех за тях.

Тъй като животът ми не е бил от голяма полза за империята, след смъртта ми не бива да бъда погребвана в лукс. Освен това нека погребението ми да бъде тайно и не искам никой да го види“.

В древни времена светите и мъдрите хора са се придържали към прости и скромни погребения: само във времена на хаос, когато хората вече не следват пътя на добродетелта, се появяват огромни гробни съоръжения, които изискват големи разходи и предизвикват присмех сред народа.

„Моля ви да ме погребете в подножието на планината, без да издигате гроб или надгробна плоча. Може да направите ковчег от дърво, за да е скромен и икономичен, така ще покажете загриженост за мен“ - това били последните указания на императрицата.

През десетата година от епохата Джънгуан, на двадесет и първи юни, императрицата умира в двореца на тридесет и шест годишна възраст. Придворните дами подарили на император Тайдзун книгата („Правила за жените“), съставена от императрицата.

Те казали:
„Ваше Величество, по време на живота си императрицата събра истории с участието на жените в политиката през много поколения и състави тази книга. Тя смяташе, че стилът в книгата не е достатъчно изящен, затова не посмя да Ви я представи. За съжаление императрицата не успя да завърши своята работа ...“
 

Тайдзун отворил книгата, не могъл да сдържи сълзите си и с треперещ глас казал на придворните си: „Книгата на императрицата може да послужи за пример на потомците!“. Тайдзун казал още, че такава е волята на Небето и нищо не може да се направи, но изпитвал дълбока скръб, че никога повече няма да чуе съветите ѝ и че е загубил толкова благороден съветник!

Земните материални ползи в света на човешките дела са като преминаващ облак; човек не бива да се радва или да тържествува, когато придобие нещо. Нито пък трябва да скърби много, да изпада в униние и отчаяние при загуба. Възвишените морални качества и непоколебимият дух запазват влиянието си през вековете, като предизвикват възхищение и уважение.

Простият и скромен живот, снизходителното и открито отношение към живота могат да донесат вътрешен мир. Ако оставим нещата да вървят по естествения си път и не настояваме, можем да постигнем духовно равновесие и спокойствие.

Стремежите, от които хората след това се отказват, често са маловажни. Целите, които преследват, не са необходимата духовна храна на живота. Късметът не може винаги да съпътства един човек: напротив, различни трудности често го съпътстват.

Когато гледаме планините, често се учудваме на тяхната непоколебимост: никаква буря или ураган не са страшни за тях. Покрай морето се възхищаваме на неговото търпение: необятността на океана може да побере стотици реки.

Ако се отнасяме към всички трудности от позицията „след като си спечелил остани равнодушен, след като си загубил приеми го със спокойствие“, тогава можем да преминем през всички изпитания с достойнство, посрещайки залеза и изгрева с усмивка.

Независимо дали е ясен ден или дъждовно време, ако посрещате с усмивка цъфтежа и увяхването на цветята, то по пътя на живота сполуката винаги ще ви съпътства.

Връзка към източника: https://yuanming.ru