Споделяне на опит на Конференцията 2025 г. в България

Практикувам вече почти 4 години. През тези години едно от нещата, което винаги ми е давало посока са думите на Учителя в лекция първа от „Джуан Фалун“: „...целият процес на усъвършенстване на човека е процес на постоянно отстраняване на привързаностите“.

Аз успях да елиминирам много мои привързаности, чак ми се струваше невероятно колко се промених, и околните го забелязваха, но най-силната ми привързаност не успях и не успявам. Скоро осъзнах обаче, че все пак аз успявам да я отстранявам пласт по пласт, именно защото при нея, в процеса на усъвършенстване, най-ярко ми се показва, че погълната от привързаността си, аз изцяло забравям, че съм практикуваща и се отдавам напълно на човешката си страна. Учителят много ясно и силно ми показваше през последните две години, че аз трябва да променя мисленето си, но аз не разбирах. Сега вече започнах да го разбирам и затова искам да споделя с вас пътя до тук.

Най-силната ми привързаност, смело мога да заявя, е тази към спорта. Спортът е част от мен, моят начин на живот, въпреки че това не ми е професия. Обичайно споделях с хората, че за мен спортът е като да се храня и спя. Без това няма как да живея. Това ми е един от основните жизнени процеси, както бикновено се шегувах. Обичайно сутрин аз ставам и преди работа бягам поне час. След работа, между домакинските задължения и грижите по децата, отивам да плувам час и половина. А уикендите още повече се развихрям. С групата колоездачи, с които караме, се е случвало, сутрин като се качим на колелата в 8 ч. и да се приберем към 3-4 часа следобед. Естествено, след като станах практикуваща, осъзнавах, че това ми отнема от времето, което мога да отделя за изучаване и упражнения, за разясняване на истината. Многократно препрочитах лекция девета от „Джуан Фалун“ – „Чигонг и физическите упражнения“ и в съзнанието ми се запечатаха думите на Учителя: „Но физическите упражнения са само нещо за обикновените хора“. Естествено, този въпрос постоянно ме караше да мисля и често обсъждахме темата с други практикуващи, за които спортът е професия. Но когато се опитвах да им обяснявам разпалено, че аз нямам привързаност към спорта, че това съм самата аз, че спортът е част от мен и няма как да е по друг начин, те само се усмихваха широко срещу мен и дори не ми отговаряха.

Сега вече знам какво са си мислели и защо не са ми отговаряли. Трябвало е сама да стигна до това ниво на разбиране на Дафа. Мислели са си, че с моето ниво на разбиране на Закона аз виждам така ситуацията и че каквото и да ми кажат, аз трябва да се просветля до нивото, на което ще разбера сама. Казваха ми само да подобря изучаването си. Те не ми казваха нищо повече, но Учителят ми го показваше много ясно и силно и на моменти беше даже стряскащо за мен.

Учителят казва: „Много привързаности вече са станали втора природа и самите хора не могат да ги установят. Манталитетът за самоизтъкване може да се появи във всяка ситуация, също може да излезе на повърхността, когато вършите добро дело”. (шеста лекция, „Джуан Фалун”)

Аз спортувам за удоволствие и участвам на много състезания, но и за да сме заедно с децата ми, които също са спортисти или, за да общувам с хората, в средите на спорта, които винаги са ми допадали много като начин на мислене. Не съм имала за цел класиране, изява и не съм имала целенасочена спортна подготовка. Но подобрявайки се все повече в спорта, започнах да печеля медали и така, неусетно, започна да се появява в мен амбицията за съревнование и класиране.

Преди две години, след като вече бях практикуваща от повече от година, първото състезание, за което реших, че ще се подготвям целенасочено, тъй като осъзнавах, че имам реални шансове да съм на подиума в моята възрастова група, беше маратонът на Стара Загора. А и мисълта да ме награждават на площада в града, в който живея, пред 1000 участници в маратона, ме амбицираше още повече.

Тогава, освен привързаността ми към спорта, се проявяваше и друга моя привързаност, тази към самоизтъкване, за която тогава си мислех, че вече съм преодоляла. И точно седмица преди деня на състезанието, ме връхлетя много силна болестна карма. Не можех да стана от леглото, бях с температура и силна кашлица. Продължавах да се надявам, че ще се оправя. Е, горе долу, успях предния ден да се дигна на крака, естествено не се отказах от участието, но през цялото състезание кашлях и съжалявах, че реших да стартирам, след като не съм в обичайното си състояние. Да, насладих се на емоцията да бягам с още 1000 човека по улиците на града, в който живея, и улиците да са затворени специално за нас бегачите, но естествено не се класирах на подиума.

Тогава не разбрах какво ми се показваше с тази случка, защото това беше първата от поредицата събития. В началото, не осъзнавах закономерността. Това състезание беше още в началото на пролетта, следващите два месеца участвах на още много състезания, но нито едно от тях не ме вълнуваше истински и естествено всичко беше чудесно, имах медали от тях. Но ето че се задаваше следващото състезание, за което аз мечтаех от няколко години – за първи път реших да участвам на най-масовото любителско състезание по триатлон, което се провежда в Странджа планина и на морето.

Подготвях се целенасочено, купих си, точно за това състезание, нов планински велосипед, защото колоезденето е в гората, купих си специален неопренов костюм за плуване, тъй като се плува в морето в началото на юни, когато водата е студена и вече в пълна готовност се подготвям и синовете ми ще идват с мен за агитка. Запазили сме си хотел, приготвяме багажа и точно седмица преди това вдигнах температура и започнах да кашлям много. Два дни преди състезанието вече бях по-добре, но продължавах да кашлям почти непрекъснато. В крайна сметка, естествено отидох, но по цялото трасе не спирах да кашлям, и нормално не успях да се класирам в първата тройка и да се кача на стълбичката. Но отново не осъзнавах, какво ми се показва.

За цялата година това бяха единствените два пъти, когато имах някакви физически неразположения. Още повече, че на следващата година, когато се записах отново на това състезание, но не за да се боря за класиране, а само за да отидем с децата на море за няколко дни още в началото на сезона и нямах никакви стремежи, вече не ме вълнуваше самото състезание, и както можете да предположите, вече бях на почетната стълбичка с бронзов медал.

Въпреки тези случки, аз все още не осъзнавах същността на привързаността си към съревнование и самоизтъкване. През 2024 г. имах много медали от състезанията, на които участвах, ставах все по-добра в триатлона, успях да спечеля сребърен медал дори от състезание в Гърция на дистанцията half-ironman /в превод железен човек/ - това е изключително тежко състезание на което плуваш 2 км. в открити води, след това имаш колоездене 90 км. и като оставиш колелото бягаш 21 км.

Е, разбирате че с това аз не само не изоставях моята привързаност към спорта, ами я подхранвах много усилено. Реших, че през 2025г. ще се подготвям вече много целенасочено по тренировъчна програма на известни американски треньори по триатлон и ще гоня успехи през състезателния сезон.

Е, предполагам се досещате какво ми се случи през 2025г., Учителят до сега ми показваше, ама аз не разбирах, а явно трябваше да разбера.

Учителят казва „Ще бъдете накарани да изоставите всички тези привързаности, които не могат да бъдат изоставени сред обикновените хора. Докато ги имате, всички те трябва да бъдат премахнати при различни обстоятелства. Ще бъдете накарани да се препъвате и така да се просветлите до Дао. Това е пътят, по който човек минава в самоусъвършенстването“. Лекция четвърта, „Джуан Фалун“, глава „Преобразуване на кармата“.

Започнах да тренирам усилено по тренировъчната програма, отделях все по-малко време за изучаване и упражнения и все повече за тренировки. И започна една много интересна закономерност. В момента, в който аз успявах да постигна едно ниво на спортната си форма, което е вече по-добро от когато и да било преди това, някъде по тялото ми започваше много силна болка, ей така от нищото, и се налагаше да почивам със седмици, докато преминеше и тогава започвах отново да спазвам тренировъчната програма в пълния й обем.

След известно време, когато отново достигнех такава върхова за мен спортна форма, отново ме заболяваше нещо и ме караше да спра. Аз не се отказвах, започвах още по-усилено да тренирам, за да наваксам пропуснатото и вече в началото на пролетта, когато започва състезателния сезон, бях в много добра форма.

Е, сещате се, че тогава ме връхлетя сериозна болестна карма и в продължение на две седмици имах висота температура и не можех да стана от леглото.

Когато се възстанових и отидох на тичам, осъзнах за мой ужас, че аз съм толкова зле, че не мога и 5 км. да пробягам. Сякаш някаква сила ме е върнала, както обичаме да казваме, „в първи клас“. Тогава за първи път си казах: „Е, вече е време да се откажа. Няма как да наваксам“.

В стихотворението „Да отстраним привързаностите“ от сборника „Хон Ин 2“ Учителят казва:

„Дори само да говориш за усъвършенстване

Трябва да отстраниш привързаностите от сърцето

Да се разделиш с това,

което не ти принадлежи

В заблуждението всички са глупаци“

Но явно не беше дошъл моментът да осъзная моето заблуждение. Въпреки че ми се показваше многократно, че съм на грешния път, аз си бях в моето заблуждение.

Казах си, „...а-а-а, аз никога не се отказвам, как така ще се откажа“. Взех си отпуск и заминах на тренировъчен лагер с отбора по триатлон, където тренирахме по два пъти и три пъти на ден. И естествено, след толкова усилия, си върнах спортната форма. И вече започваха държавните първенства, които са най-важните за сезона.

Е, има ли смисъл да продължавам, сами се досещате какво последва. Сега мога да разказвам с усмивка за това, което последва, ама тогава мно-ого сълзи пролях. Плаках, защото не осъзнавах това, което сега осъзнавам, защото търсех причините навън, а не в самата мен. В това състояние сме длъжни да търсим в себе си, всеки практикуващ трябва да гледа вътре в себе си.

„За един самоусъвършенстващ се гледането навътре е магически инструмент“. (Преподаване на Фа на Международната Фа-Конференция във Вашингтон 2009г.)

Две седмици преди първото държавно първенство, на една от тренировките, един от колоездачите в групата имаше проблем и спря рязко, другият не успя да го заобиколи и падна, закачайки мен, съответно аз се стоварих на асфалта върху ръката си.

Първата ми мисъл беше, както всеки път, нищо ми няма. Обаче, въпреки че действително ми нямаше нищо на ръката, (нямаше счупено, изкълчено, даже видимо нямаше синина или подутина), болката беше ужасно, нетърпимо силна и така - в продължение на месец и половина. Едната ми ръка беше неизползваема за месец и половина. Е, тогава вече, спрях с амбициите си и имах възможността да погледна навътре в себе си.

Многократно ми беше показвано, че аз трябва да премахна тази си привързаност, многократно бях накарана да се препъвам, ама явно трябваше нещо наистина да ме разтърси, явно трябваше да се озова по очи на асфалта, за да си спомня, че съм Дафа практикуваща, че съм последовател на Учителя, че съм живот, който е създаден от Закона, че съм практикуваща от периода на Фа-коригирането. Може ли да има нещо по-важно от нашето усърдно придвижване напред в Закона? Все още имам да елиминирам много слоеве от тази си привързаност, но знам, че имам разумността и мъдростта, които да заменят човешките ми мисли.

Благодаря ти Учителю, че ме връщаше многократно на верния път!

Благодаря ви, приятели практикуващи!