Споделяне на опит на Конференцията 2025 г. в България

Привързаностите са коварно скрити, толкова са манипулативно съвършени, че се прикриват дори и зад най-святите мотиви – мотивите за Дафа.

От началото на практикуването ми на Фалун Дафа изминаха почти 12 години. Сблъсквала съм се с какви ли не тестове и препятствия, но с помощта на милостивия Майстор, винаги продължавах по пътя; по-силна и осъзната. Имала съм тежки изпитания, свързани със здравето, но никога, до този момент, те не са били непреодолими за мен. За последните 12 години не бях пила никакви лекарства, не бях ходила на никакъв лекар. Чувствах се много уверена и смятах, че на този фронт съм „желязна”.

Но една уж рутинна операция срина на пух и прах моята желязна увереност и ме захвърли на дъното на най-човешките страхове. На 19 септември си направих операция на венеца, по препоръка на моя стоматолог. Очакваше се операцията да бъде „лека“ и за няколко дни да я забравя. Отидох на интервенцията смела и с настроение, не изпитвах страх, нито излишно вълнение. Когато хирургът ме сряза, се оказа, че проблемът е по-сериозен и се наложи процедурата да продължи три пъти повече от предвиденото време. Не се притесних, бях със съзнанието на практикуващ и не се страхувах от нищо. Упойките ми се изпаряваха една след друга, но аз успях да запазя самообладание. Хирургът, видимо притеснен, (въпреки 40-годишния си опит), ме предупреди, че раната е сериозна и трябва да пия лекарства.

Първото нещо, което направих, когато се прибрах вкъщи, беше 5-то упражнение. Беше прекрасно усещане на спокойствие и зрялост, чувствах се уверена, смирена и благословена. Не изпитвах нито притеснение, нито страх, нито болка. На следващата сутрин отидох в парка. Беше събота, топла, прекрасна. Направихме упражненията и си отидох вкъщи. Не бях пила лекарства, нито антибиотици, макар че вече бях подута. В момента, в който се прибрах, усетих, че силите ми са наполовина. Ставаше ми лошо, но пак не се притесних, знаех, че е травма и ще отмине. Влошавах се с всеки изминал час. Подух се, болеше ме доста, търпях, но не посегнах към лекарствата – не се страхувах. Изминаха няколко дни, а болката се увеличаваше и ставаше нетърпима. Съзнанието трудно я понасяше, движенията ми бяха нелогични, мислите – нерационални. Вече бях доста зле.

На 23 септември имам рожден ден. Семейството ми се беше постарало да се чувствам добре и вкъщи имаше цветя, подаръци и много грижа. Аз ставах все по-зле и по-зле. Реших да не ги плаша и се почерпих с ½ болкоуспокояващо, все пак бях рожденичка, не исках да ги разочаровам. Състоянието ми се влошаваше с всеки изминал ден (болки, температура, подуване, инфекция) и накрая се наложи да потърся лекарска помощ. Разбира се, тежкото изчистване на карма бе добре маскирано с букет от стандартни симптоми на болести. След прегледа се стигна до силни лекарства, инжекции, скенери и дори предложение за болница. Отказах и останах вкъщи да се възстановявам. Не се подобрявах, беше тежко, трудно, както физически, така и психологически. Почувствах се объркана, слаба, недостойна за ученик на Майстор Ли – чувствах се провалена. Имам лошия навик да не приемам трудностите смирено и с благодарност, а като тежки наказания. Благодарение на силната подкрепа на съпруга ми и доброто му разбиране на Фа, намирах сила да оцелявам в тези дни. Разбира се, получавах и голяма подкрепа от няколко практикуващи, които се интересуваха от мен (сърдечно ви благодаря)!

Дните минаваха тежко, нощите – още повече. Аз все така не се подобрявах. Тревожността ми растеше, тъй като не можех да изпълнявам нито едно от моите задължения. Не можех да правя упражненията, не можех да изучавам, не можех да ходя на събития за разясняване на истината, не можех да посещавам университета, тъй като учебната година бе започнала. Нищо! Чувството ми за безполезност ме превземаше все по-силно и по-силно, отнемаше от и без това малкото ми въздух, отнемаше от разума ми, от вярата ми в мен самата. Сринах се до такава степен, че не можех да стана от леглото – разбира се, беше маскирано като недостиг на желязо в организма. Наложи се преливане.

И така, слаба, отчаяна и уязвима от собствените си недостатъци, търсех генералната причина за случващото се с мен. В началото бях поела в грешна посока, тъй като гледах на това изпитание като на тежко наказание. След разговор с практикуващ и със съпруга ми, които ме насърчиха да мисля в друга посока, ситуацията започна да ми прояснява. Бях загубила фокус… Бях се впуснала да правя десетки неща (в оправдание, че ще бъдат в помощ за Дафа), а бях загърбила Дафа. Дафа беше мой приоритет, но само на теория. Уроци, курсове, университет, обучения по английски, безброй ангажименти, които поглъщаха цялото ми време. Поради тази натовареност изучаването ми беше редовно, но недостатъчно и без задълбоченост. Преследвах човешки неща, които смятах, че ще ми придадат добавена стойност, а аз от своя страна ще ги вложа в проектите на Дафа. Нищо подобно не се случваше. Напредъкът ми беше незабележим. Липсата на напредък във всичките ми начинания бе ясен знак, и то отдавна, че съм загубила пътя, но аз го отдавах на стари човешки терзания, скрити зад липса на възможности за интелектуален и професионален напредък.

Не бях успяла да се приема такава, каквато съм. Не оценявах сърцето си, самоусъвършенстването си, а търсех човешки успех, реализация, маскирани зад обучения в името на Дафа.

Въпреки многократното напомняне от страна на съпруга ми, а и от някои приятели практикуващи, че тези усилия ме изтощават и отдалечават от истинската ми същност на самоусъвършенстващ се, аз не чувах, а моите човешки комплекси ме караха да се затрупвам с все повече и повече задачи. И това беше резултатът – на легло без сила – нещо ме беше спряло.

Сега трябва да намеря сила и мъдрост, за да продължа по пътя. Дадох си ясна сметка, че така повече не мога да продължавам и следващото ми спиране може да е фатално. Ако не променя из основи разбирането си относно себе си, ако не се приема такава, каквато съм, ако не спра да преследвам човешка реализация, ще се проваля и то завинаги. Шансовете няма да са безкрайни. И в този момент усетих намесата на милостивия Майстор, че ми показва правия път – път, който бях пренебрегнала, бях се отклонила в човешки стремежи.

Това изпитание е като вододел за мен, едно от най-големите до момента, защото трябва да се изправя пред един от най-трудните си тестове – тестът АЗ! Да приема това, което съм, да приема това, което не съм, и да се водя само от сърцето си. Когато Майстор Ли е проявил състрадание и към мен и ме е направил част от Дафа, част от вас, не съм имала нито образование, нито съм говорила английски, нито съм имала специални възможности. Имала съм само едно сърце – сърце за Дафа!

Час преди да напиша тези редове, изучавах Фа и получих следния подарък.

Учителят: „Без значение какви дарби притежават Дафа практикуващите и без значение какъв аспект от културата обхващат те в човешкото общество, това са таланти, притежавани от човешки същества. Поне по такъв начин трябва да се разбира в момента. Дафа практикуващите използват своите уникални силни страни, когато утвърдяват Фа. Това са неща, които Дафа практикуващите би трябвало да правят, и може да се каже, че те максимално употребяват своите таланти, за да правят това, което се очаква от Дафа практикуващите, така че това е нещо велико. Всъщност не е ли това случаят с всеки? Тези от вас, които са добри с компютрите, пробиват интернет блокадата и разясняват истината в интернет, а разбира се, има и такива с други таланти. Едно и също е. Тези, които наистина нямат специални таланти, раздават брошури на улицата и великата добродетел е същата. Никой няма да се провали в достигането на висока сфера в самоусъвършенстването само защото обществото не смята това, което той прави, за научно или технологично напреднало. Това е невъзможно…” (Преподаване на Фа на Фа – конференцията в Сан Франциско 2005 г.)

Освен човешките стремежи, които се оказваха тежка котва за мен друга такава се оказа страха от изпитания, от трудности. Поради възпитанието и човешките си концепции гледах на трудностите като наказание, а не като възможност. Трудностите ме караха да чувствам недостойна и несправяща се. Негодувах към тях, не ги исках, страхувах се, вярвах, че ме погубват. И пак в същата лекция (Сан Франциско 2005 г.) Майсторът засяга тази тема повдигнат от наш съученик. А ето какво казва той:

„Някои ученици забравят, че се самоусъвършенстват, и стават нещастни веднага щом се натъкнат на нещо проблематично. Някои ученици стават нещастни всеки път, когато се сблъскат с конфликти или емоционално вълнение. В такъв случай, самоусъвършенствате ли се все още? Самоусъвършенстващите се гледат на нещата точно по обратния начин. Те разглеждат изпитанията и страданието като добри възможности за подобрение. За самоусъвършенстващите се това са все добри неща и колкото повече са и колкото по-бързо идват, толкова по-бързо е подобрението. Някои самоусъвършенстващи се искат да ги отблъснат настрана и си мислят: „Не идвай." Винаги когато се появяват конфликти и изпитания, те си мислят, че другите имат проблем с тях, и не могат да търпят, когато другите казват нещо негативно по техен адрес. Просто искате да живеете по-приятен живот, но самоусъвършенстване ли е това? Можете ли наистина да се самоусъвършенстване по този начин?“ (Това е част от отговаря на Майстора).

Много ми е трудно да приема трудностите като възможност за повишение. Карат ме да се чувствам гузна и да се оправдавам, все човешки концепции. В деня когато пишех това есе направих 5 - то упражнение и видях какво са трудностите. Те са поредното стъпало, подадено под формата на шанс от голяма стълба на живота (на подобрението), трудностите са стъпалата, които имат за цел да ни помогнат в израстването и да държат главите ни високо над ужасно замърсения багрилен казан. Само трябва да ги приемаме с радост и смирение.

Асимилирането ни с принципите Истинност, Доброта и Търпение и безграничната грижа на нашия милостив Майстор ни превръщат в извънредни същества, същества с необичайна сила и мъдрост, мъдрост, невъзможна за човешки същества.

От тук нататък предстои голяма работа. Надявам се, че с моето усърдие и вашата помощ, един Дафа ученик (Аз), ще има смелостта и достойнството да се нарича така!

Благодаря за всичко, благодаря на нашия Майстор!