Щастливи спомени от Дафа конференцията в Пекин през 1996 г.

Последният ден на Международната Фа конференция, проведена в Пекин, бе на 2 ноември 1996 г. В този ден слънцето сияеше силно на небето, а залезът бе особено красив. Практикуващите организираха малки групи и продължаваха обмена на опит в самоусъвършенстването.

Беше около 18.00 часа, когато един от сътрудниците от Научно-изследователската асоциация на Фалун Дафа, който в това време поправяше движенията на изпълняващ упражненията практикуващ от друга страна, бе извикан отвън. След известно време той се върна, носейки със себе си изключителната новина, че по време на вечерята Учителят ще дойде да се види с нас. Тази вечер ние вечеряхме в предната и задната зала на ресторанта, разположен до парк Дитан. Залата, намираща се в предната част на ресторанта, фактически беше залата на конференцията. Разбирайки, че Учителят ще дойде на среща с нас, аз оставих пръчиците за хранене на масата и побягнах към предната зала. Не виждах нищо около мен освен Учителя.

Учителят помоли всички да седнат на местата си и да приключат вечерята. Но никой не седна. Тогава Учителят направи жест с ръка, все едно родител милва детето си по главата, и каза: „Вие първо вечеряйте, а после ще поговоря с вас”. След това Учителят се обърна и отиде в залата, разположена в задната част на ресторанта. С камера в ръка, аз последвах Учителя. Връщайки се във втората зала се отправих към моето място. Учителят обходи всички с поглед и отново каза първо да се навечеряме. Виждайки ме до себе си, Учителят ме погледна с милосърдие и после ме прегърна. В този момент почувствах как цялото ми същество – и тялото, и съзнанието – се разтвори в ръцете на Учителя. Не бях в състояние да кажа каквото и да е на Учителя, можех само да се усмихна. Такова щастие никога не съм изпитвал.

Учителят напусна разположената отзад зала. Аз и няколко други практикуващи, които също имаха фотоапарати, излязохме да търсим Учителя. Намерихме го стоящ до стената, разделяща предната от задната зала. Той просто чакаше докато всички присъстващи ще приключат вечерята. Сътрудниците от Научно-изследователската Дафа асоциация помолиха първо да се нахраним, затова не отидохме твърде близко до Учителя, стояхме на изхода на задната зала и гледахме Учителя, надявайки се да направим няколко снимки. Виждайки ни, Учителят отново се учуди. По-късно разбрахме, че Учителят е дошъл на срещата с нас направо от летището, след дълъг полет от САЩ до Пекин. Учителят дори не е имал възможност да се нахрани. Виждайки, че ние го следваме навсякъде, Учителят излезе и изчака, седейки в автомобила, докато приключи вечерята. Сега, гледайки назад и спомняйки си случилото се, аз чувствам как очите ми се пълнят със сълзи, обгръща ме чувство на вина, защото в тази ситуация аз не проявих нужното уважение към Учителя.

Сега разбирам, че фактически по това време, Учителят е давал пример на всички. Той винаги проявява внимание към другите. А аз тогава не мислех за другите. Този урок остави вечна следа в сърцето ми.

След вечерята, заедно превърнахме залата за вечеря в зала за заседание. Сътрудниците от Научно-изследователската Дафа асоциация помолиха да не заемаме предните места, оставяйки ги за практикуващи от зад граница. Скоро всички заеха местата си и тогава Учителят влезе. Всички станаха изведнъж в знак на приветствие. Учителят спря аплодисментите с жест с ръка и започна да преподава лекция. За да могат хората, седящи накрая на залата, да виждат добре, Учителят помоли сътрудниците да поставят стола на масата. После Учителят седна на стола и започна да ни преподава Фа.

По време на лекцията, един от сътрудниците на асоциацията напомни два пъти на всички, че Учителят още не е вечерял. Той каза, че би искал Учителят да приключи лекцията и да вечеря. Учителят вежливо отклони предложението да прекъсне лекцията, казвайки, че бъдещето може да не предостави повече възможност за четене на Фа лекции. В този момент, в мен възникна противоречиво чувство. От една страна исках Учителят да продължи лекцията. Дори се почувствах раздразнен от сътрудника, предложил да се спре лекцията.

След лекцията, разменяйки ръкостискания с практикуващите, Учителят тръгна да излиза от сградата. Аз се задържах малко в помещението, искайки да дам възможност на други практикуващи да кажат на Учителя „довиждане”. След това, изплашен, че мога да изпусна възможността самият аз да се сбогувам с Учителя, минах напред и се ръкувах с Учителя.

По пътя към вкъщи говорехме за различни моменти от срещата с Учителя и сърцата ни бяха изпълнени с огромно щастие. През следващите няколко дни чувствах, че съзнанието ми бе изпълнено с пустота и това беше съвършено прекрасно чувство.

Десет години минаха като мигновение. През това време, по пътя си на самоусъвършенстване, аз понесох много изпитания. Но, правейки всяка крачка, винаги чувствам грижата на Учителя. Всеки път, когато пред мен изникват трудности или опасност, винаги си спомням различни моменти от срещата с Учителя и чувствам как веднага се изпълвам с огромна сила. Няколко пъти имах желанието да напиша тази статия, но заради моите привързаности досега не бях направил това. Преживяното от мен щастие не само ме подтикна да се самоусъвършенствам по-усърдно, но и ме мотивира да споделя спомените си с всички практикуващи Дафа. Фактически, всеки от нас - практикуващите - се намира под закрилата на нашия Учител.

По http://www.ru.clearharmony.net/articles/200701/4023.html