Пътешествие към центъра на материята

От какво е изградена Вселената?

Според науката, едни от най-малките градивни частици на нашия свят са атомите. Атомът е съставен от слоеве електрони, както и от ядро, изградено от протони и неутрони. Още по-навътре ще открием, че протоните и неутроните са изградени от изключително малки частици, наречени кварки. Когато навлезем дори още по-дълбоко ще стигнем до неутриното – една от най-малките частици, известни до момента на съвременната наука. Неутрино са изключително миниатюрни, толкова миниатюрни, че според някои физици, те нямат маса. Милиони от тези частици се излъчват от слънцето всекидневно, минавайки през телата ни, сякаш не съществуваме. Ако нашето микроскопично пътуване продължи към още по-малките частици, ще започнем да навлизаме в непознат и странен свят, провокиращ ш смущаващи дори квантовите физици с въпроси.

Откакто Демокрит изказва преди повече от две хилядолетия предположението за съществуването на атомите, или „невидимите частици”, човекът не е спирал да изследва и да размишлява по въпроса за най-елементарните градивни частици на Вселената. През последния век бе открита не само вътрешната структура на атома, но се разбра и за вътрешното му разделение на още по-елементарни частици. И точно както протоните, някога неутрино и електроните също бяха считани за най-елементарните частици на Вселената, и откриването на многобройни още по-малки частици продължи пътешествието към световете на микроскопичното. Дотук обаче сме стигнали само концептуално – до момента не съществува уред, който да изобрази реалния облик на тези миниатюрни, фундаментални градивни частици. И така, кога ще приключи това пътешествие?

Най-новото схващане в областта на квантовата физика – теорията на суперструните – предполага, че съществува дори още по-миниатюрен свят. Според физиците, частици като неутрино, различните кварки, мезони, лептони, бозони и други, са видимите проявления на миниатюрни струни с невъобразимо малки размери. Теорията на суперструните предполага, че тези кълба от субатомни нишки вибрират постоянно и че различните форми на вибрация се проявяват пред очите на наблюдателя като различни видове частици.

На този етап човешкото проучване е достигнало ниво, което е много трудно да си представим - предполагаемите основни струни са с приблизителен диаметър от една милионна от една трилионна от една трилионна част на сантиметъра. Всъщност, според учените, тези струни дори не заемат никакъв обем в пространство. Но, ако тези най-елементарни градивни частици не притежават обем, това води до невероятен парадокс относно самата материя … че тя не съществува!

Имайки предвид, че по-голямата част от обема на един атом е празно пространство, ако имахме възможността да увеличим един атом до размер с диаметър 200 м. (приблизителната височина на два жилищни блока), ядрото в центъра му би било с размера на песъчинка, а електронният облак, на практика недоловим, би се въртял около ядрото на разстояние един блок. Подобни доказателства за този микрокосмичен феномен откриваме и в макрокосмоса.

Субстанцията, която науката нарича „тъмна материя” и която съставлява над 90% от нашата Вселена, продължава да бъде загадка за съвременните астрофизици, които въпреки, че не са в състояние да я видят, са наблюдавали нейното гравитационно въздействие върху галактиките.

Костенурки отгоре до долу

В книгата си от 1979 г., „Мозъкът на Брока: Размисли върху романтиката на науката” („Broca's Brain: Reflections on the Romance of Science”), известният астроном Карл Сейгън използва една апокрифна история, за да опише същността на Вселената. Историята е за пътешественик от Запада, задаващ въпроси на ориенталски философ. Помолен да опише какво представлява света, философът обяснява, че той е едно огромно кълбо, стоящо върху гърба на костенурка. Пътешественикът попитал какво има под тази костенурка, а философът отговорил, че отдолу има друга костенурка. Пътешественикът продължавал да разпитва какво има под следващата костенурка, но философът настоявал, че отгоре до долу няма нищо друго, освен костенурки. С това Сейгън илюстрира една космологична теория, известна като „безкрайната регресия”, в която пътят от макрокосмоса към микрокосмоса няма финален слой материя – той просто продължава безкрайно.

Разгледано така, ако можехме да се смалим и да придобием достатъчно малки размери, за да влезем в проявлението на една еквивалентно малка вселена – с еквивалентно миниатюрни хора, планини и реки – дали няма да се окаже, че най-елементарните частици на тази малка вселена представляват проявлението на една дори още по-малка вселена, и т.н.? Оказва се, че тези невъобразими идеи са извън обхвата на съвременната наука, но не и извън мъдростта на древността. Някога Буда е казал, че в една песъчинка съществуват три хиляди свята и че всяка от песъчинките на тези три хиляди свята също съдържа по три хиляди свята. Подобни идеи са представени и в древната китайска философия. Но дали това обозначава края на нашето пътешествие? И дали това, което ще открием по-надолу са само повече костенурки?

Колко далеч е човекът от откриването на най-елементарните градивни частици на Вселената? Ще могат ли те някога да бъдат достигнати или ни остава само представата за изненадите, на които ще се натъкнем по своя път към безкрайността? Може би миниатюрни хора? Или частици с коренно различна природа от познатите ни досега? И какъв е смисълът на цялото това празно пространство?

„Всичко, което виждаме в този свят, е една илюзия”, се казва в древна сентенция от будизма. Докато мнозина я приемат чисто по философски, може да се окаже, че тя ни насочва към една по-висша истина в нашето пътешествие към същината на материята.

По http://www.epochtimes-bg.com/2007-02/2007-12-09_03.html