Илюзия ли е времето?

Ние сме склонни да вярваме, че съдбата не е неизменна и че цялото изминало време потъва в забвение, но възможно ли е движението да е чиста илюзия? Изтъкнат британски физик обяснява, че в специално измерение времето просто не съществува. „Ако опитате да сграбчите времето, то винаги се изплъзва между пръстите ви”, посочва Джулиън Барбър, британски физик и автор на „Краят на времето: Следващата революция във физиката” („The End of Time: The Next Revolution in Physics”, Julian Barbour), в интервю за научно-технологичната организация „Edge Foundation”.

Дали нашите минало, настояще и бъдеще биха могли да съществуват заедно?

Според Барбър хората не могат да уловят времето, тъй като то не съществува. Докато това не е нова теория, то никога не се е радвало на популярността на Айнщайновата Теория на относителността или на Теорията на струните.

Концепцията за вселена без време е не само неустоимо привлекателна за някои учени, но един такъв модел може да прокара пътя към обяснението на много от парадоксите, пред които е изправена съвременната физика при обяснението на вселената.

Ние сме склонни да мислим и възприемаме времето като линеарно по природа и имащо ход, който неизбежно тече от минало към бъдеще. Това е не само личното възприятие на всички хора, но и контекстът, в който класическата механика анализира всички математически функции във вселената. Без подобна концепция идеи като принципа на каузалността и неспособността ни да присъстваме едновременно на две събития ще започнат да бъдат разглеждани от напълно различно ниво.

Идеята за непоследователността на времето, предложена от Барбър, се опитва да обясни в теоретичен контекст една вселена, съставена от много точки, които той нарича „сега”. Но такива „сега” не се разбират като мимолетни моменти, които са дошли от миналото и ще изчезнат в бъдещето; едно „сега” е едно единствено сред милионите, съществуващи сред вечната вселенска мозайка на специално измерение, което е невъзможно да бъде доловено, като всяко едно е свързано с останалите по едва доловим начин, но нито едно не е по-забележително от съседното му. Всички те съществуват по едно и също време.

С такава комбинация от простота и сложност идеята на Барбър обещава огромно облекчение за всеки, който желае да приеме липсата на време преди Големия взрив.

Според учения концепцията за времето може да бъде подобна на тази за целите числа. Всички числа съществуват по едно и също време и би било неразумно да мислим, че числото 1 съществува преди числото 20.

На този етап от разсъжденията вероятно е неизбежно читателят да запита: „Да не би да се опитвате да ме убедите, че движението, което извършвам точно сега с ръка, не съществува? Ако безкрайно малките частици от „сега” не са взаимно свързани, как си спомням първите идеи в тази статия? Как си спомням какво съм хапвал за обяд? Защо се будя и отивам на работа, ако работата принадлежи на някое „аз”, което няма нищо общо с мен? Ако бъдещето вече е там, защо изобщо да се стремим към нещо?”

Подобни дилеми са възникнали от илюзорната представа, че времето лети, подобно на вода в река. Можем да разглеждаме една безвремева вселена като дълго ванилово руло с шоколадова плънка. Ако си отрежем от него парче, ще получим това, което наричаме настояще, или „сега”.

Ако приемем, че шоколадът в центъра сме ние, тогава ще смятаме, че нашето парче е единственото съществуващо във вселената и че предходното и следващото парче съществуват само като понятия. Тази идея би звучала нелепо за страничен наблюдател на ваниловото руло, тъй като той вижда и знае, че всички парчета съществуват едновременно.

Вземайки този пример, бихте могли да кажете, че „аз” не съм същият човек, който започна да пише това изречение. Аз съм уникален, вероятно в очевидна връзка с всеки от субектите, написал думите по-горе в този параграф. И все пак, безкрайните „сега”, независими едно от друго, не биха съществували разпилени. Те изграждат една структура. Те са блок – едно цяло ванилово руло без трошици.

И това е теорията на Барбър: в космическото пространство бъдещето (нашето бъдеще) вече е там, разгърнато, и всяка секунда от миналото ни също присъства – не като спомен, а като живо настояще. Най-болезненото нещо за хората, както подчертават източните философии, би било да се опитат да разбият фиксираната матрица.

Мъдрият, който следва предопределения курс, е едно усмихнато лице насред космическото шоколадово ванилово руло и се опитва да изживее нашите уникални и изключително нищожни „сега”.

Повечето от нас са дълбоко убедени, че на подсъзнателно ниво огромен космически часовник отмерва всяка секунда от това огромно пространство, наречено „вселена”. Но в началото на миналия век Алберт Айнщайн вече беше демонстрирал, че временната действителност е относителна за всеки обект във вселената и че времето е „обект”, неотделим от пространството. Дори специалистите, синхронизиращи времето в света, са наясно, че светът е управляван от своеволно указано тиктакане, тъй като часовниците ни най-малко не могат да отмерват времето.

Очевидно единствената алтернатива е да потънем във „временната илюзия” на тази безкрайност, знаейки, че има пространство, където миналото ни все още съществува и където това, което правим, не се променя. Или, както би казал самият Айнщайн, „хората като нас, които вярват във физиката, знаят, че разграничението между минало, настояще и бъдеще е само една упорита илюзия”.

Източник: http://www.epochtimes-bg.com/2010-02/2010-05-08_01_d.html