Седемдесет и девет години и после Дафа

Казвам се Роналд Франклин и живея в Гьотеборг, Швеция. Получих Дафа преди две години, в същия месец, в който навърших 80г.

Моето вътрешно търсене започна, когато бях на 48г. и се състоеше от различни терапии, всички с известна доза духовно съдържание. Те ме заведоха до ашрами в Индия през 80-те години на миналия век. Преди около 15г. се свързах и с тибетския будизъм и изкарах една година в будистки манастир. Никога не съм съжалявал за тези неща, всички те са били стъпки от пътя ми.

Християнската вяра от детството ми в късните ми тийнейджърски години се превърна в ревностен атеизъм; след това станах агностик, започнах терапевтични духовни практики и най-накрая се завърнах вкъщи при Дафа.

Това, което виждам сега е, че тези ранни стъпки, въпреки че ми помагаха да напредвам и ме довеждаха до прозрения, не засягаха същината на нещата, а именно: да изследваш внимателно своите собствени действия от гледна точка на това да поемаш изцяло отговорност за тях и да не се смяташ за жертва. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го изпълниш.

Разбира се, през трийсетте години преди да започна да се самоусъвършенствам в Дафа се смятах за много отговорен, като правех терапиите, но повечето от тях бяха насочени към гледането назад в миналото, което довежда до чувства, че са се отнасяли зле с теб и че си жертва. Това е, което виждам сега, гледайки през очите на практикуващ.

Днес голямата разлика е, че със самоусъвършенстването изпитанията (които са почти всеки ден), карат човек да гледа какво се случва в момента и ако се опиташ да се скриеш от последствията от действията си (като се смяташ за жертва), зад ъгъла ще те чака друго изпитание.

Аз съм много благодарен за тези възможности да се вглеждам в себе си и да поемам отговорност като начин да повишавам своя шиншин; да се превърна от обикновен човек в Дафа практикуващ.

Винаги съм се мислел за човек, който казва истината и съм се чувствал много горд и самодоволен с този факт. Сега мога да видя, че съм изолирал тази „истина“ в красива кутия. Нямах разбирането, че истината е част от триединството Джън-Шан-Жен, нито че тя трябва да се съчетава със състрадание и търпение, за да може да помага на хората; в противен случай е много, много суров господар.

Така че истината беше пътеводна звезда за мен – не състраданието и търпението. Следователно имах много да работя върху себе си и това беше само началото. Докато казвам това, в сърцето си се моля на Майстора за помощ.

Искам да споделя нещо за моите първи важни срещи с Фалун Дафа

Ранни срещи

Няколко седмици след рождения ми ден през август седях в едно кафе навън с приятел, когато изведнъж една усмихната жена приближи към нашата маса, носейки флаери, които аз разпознах. Проведохме много приятен разговор. Тя ни каза за Фалун Гонг и че на следващия ден упражненията ще се изпълняват в парка наблизо. На следващата сутрин бях сигурен, че ще отида на мястото за упражнения и бях доста учуден, че нямах вътрешен диалог дали да отида. Щях да бъда там – и точка!

Стоящите упражнения ме привлякоха веднага, докато седящата медитация ми изглеждаше далеч отвъд моите физически възможности. Когато след няколко месеца най-накрая седнах на земята, едва успявах някак си да кръстосам краката си. Сега работя по единичната лотосова позиция.

Скоро започнах процес на отказване от лекарствата си и се сбогувах с едно от последните, след около година, на едно от местата ни за практикуване. Предния ден бях взел първата доза от лекарството за кръвно налягане, за което неохотно се бях оставил докторът да ме убеди. Един час преди да отида на Фалун Гонг упражненията взех втората доза (само половината от предписаното). Така по време на второто движение всичко около мен внезапно стана бяло – щях ли да припадна? Трябваше да седна и добрите ми приятели се събраха около мен. „Това е от лекарството за кръвно налягане“- казах на висок глас. Един практикуващ, който много ми беше помагал, ми прошепна: „Запомни: ти си човекът, който решава дали да вземе някое лекарство, а не лекарят.“

Инцидентът се оказа краят на моята одисея с лекарствата и само мога да кажа, че оттогава здравето ми се подобрява стабилно.

Освобождаване от привързаности

Мисля , че мисловната карма е областта, в която бях повлиян най-силно. Когато чух, че през 2015 г. „Шен Юн“ ще идват в Стокхолм, първата ми реакция беше:“Леле, колко далеч е това.“ (Ставаше дума за около четиричасово пътуване с влак). Аз разсъждавах по начин, който може да се очаква от обикновен човек на моята възраст, въпреки че осъзнавах, че този „вирус на неподвижността“ се е превърнал в мой дългогодишен спътник.

Дали беше привързаност от моето детство, когато през един дълъг период всяка промяна на място означаваше промяна към по-лошо? И на всичкото отгоре нова привързаност: че на моята възраст е трудно да се движа и е по-лесно просто да седя на едно място. Да. Но с малко подтикване и помощ от страна на практикуващите аз превъзмогнах тази ленивост.

Отидох в Стокхолм и успях да се насладя на уникалното изживяване, което предлага „Шен Юн“. И сега, когато тази година „Шен Юн“ дойде в Европа, инертността ми вече не беше проблем. Летях до Хамбург през април за ново зареждащо артистично преживяване и за нова среща с моите привързаности.

Привързаността започва да се разпада

В хотела в Хамбург получих стая, която събуди емоционална и мисловна дейност, които ме съпътстваха през целия ми живот. Мисълта ми беше: „Не мога да понасям този шум, тази врява.“

Стаята беше на приземния етаж с прозорци, които се намираха толкова високо, че не можех да ги стигна. Прозорецът беше отворен и шумът и звуците от улицата се превърнаха в постоянна врява. На рецепцията поисках смяна на стаята и започна кавга между мен и рецепциониста. Очевидно нямаше друга стая. Със сигурност чувството на неудовлетвореност в нашите гласове се е забелязало. Веднага един ветеран практикуващ се появи и уреди за мен да взема нейната и на съпруга й стая, а те взеха моята. Това стана толкова бързо, че не можах да го проследя. „Обърках нещата“, помислих си. „Наистина е смущаващо, че те трябваше да се откажат от стаята си, за да ми решат проблема.“

Моята нова стая беше няколко етажа по-нагоре и имаше допълнително трето легло. Легнах на него, за да си почина преди представлението, решен да напусна стаята колкото може по-недокосната и моите приятели да я вземат обратно.

Случи се обаче странно нещо. Докато почивах на леглото, един вътрешен глас ми каза: „седни на земята и медитирай“. Направих го и тогава се случи нещо, което беше невъзможно според моите разбирания. Десният ми крак се допря напълно до земята – без съвсем никаква болка – за първи път можех да стоя в единичен лотос и всичко това за цели 10 минути!

А за останалото, не успях да накарам моите приятели да вземат обратно стаята си. Бях посрещнат с тиха усмивка. Удобството и комфортът, които бяха толкова важни за мен, за тях бяха само дреболия.

Тестът не е без чувство за хумор

След известно време осъзнах истината, която е казана в „Джуан Фалун“ относно отстъпването с крачка назад и видях как ми се разкрива едно напълно ново разбиране.

Ако само го бях приел леко отначало, стаята, която първоначално получих, нямаше да е шумна. Моите приятели бяха успели да затворят високите прозорци и когато ги посетих забелязах, че е тихо и приятно. Това не беше така с моята добра стая няколко етажа нагоре. Един от прозорците беше разхлабен и не можеше да се затвори добре.

След всичко това моята привързаност към шума не беше изоставена все още. Това нямаше да стане преди да отида в Ню Йорк, за където летях през май тази година, за да чуя Майстора лично за първи път.

Довиждане на привързаността

След неспокойна първа нощ в хотела в Ню Йорк поисках да си сменя стаята заради шума от улицата и вентилационната система. Погледнах втора стая и забелязах, че е по-добра от първата, но все пак...

Търпеливият рецепционист ми даде ключ за стая на 17-ия етаж. Загубих ума и дума от зашеметяващата гледка от прозореца: силуетът на Манхатън в целия му блясък.

Втурнах се към лобито – „Да, да. Ще взема стаята.“.
Когато се върнах в нея ме посрещна шумът от вентилатора – вентилационната система в банята беше по-шумна от тази в първата ми стая. Как е възможно това? Как така не съм бил способен да го чуя първия път? Гледката ли ме порази до такава степен, че ушите ми са били запушени?

Сега нямах друг избор освен да се откажа. Вече шумът не можеше да ме подразни по този опустошителен начин. Това беше шах-мат и край на играта за моите усилия да се предпазя от шума. Облекчението от моето отказване беше голямо.
Понастоящем отношението ми към шума е много различно. Една мъка, която ме съпътстваше през целия ми живот, беше намалена до нещо сравнително маловажно.

Ако започна да повтарям стария си начин на мислене, бивам подсетен за случката с хотелската стая в Ню Йорк и тогава мога да направя крачка назад и да се успокоя.

Изключително благодарен съм на Майстора за всичко, което ми е дал по време на тези две години и съм много благодарен на моите съпрактикуващи в Швеция, които са ме подкрепяли толкова много.

Благодаря на Майстора!
Благодаря, съпрактикуващи!