Култивационен опит в работата за телевизия "Ню Тан Дайнъсти"

Казвам се Ли Дзяо и получих Фа в края на 2001 г. в Германия. В началото винаги гледах навътре, дори за незначителни неща. Правех го изпълнена с щастие, тъй като се чувствах като най-щастливото същество в целия свят. Докато имам Дафа, нямам нужда от нищо друго.

Спомням си, че през първата седмица след получаването ми на Фа Учителят публикува статията „Предсказание за Фа-коригирането на човешкия свят”. В този момент си помислих: „О, получих Фа твърде късно.” Бях толкова разочарована, че усещах, че не мога да стана Дафа практикуваща от периода на Фа-коригирането. По това време в друг град се провеждаха тридневни мероприятия. Тъй като там нямаше никакви практикуващи, те се нуждаеха от подкрепа. Двама практикуващи от моя град решиха да отидат. Аз, разбира се, също исках да се присъединя. Но моите съпрактикуващи ми казаха, че имат достатъчно подкрепа, така че нямаха нужда от мен. Помислих си: „Е, трябва да гледам навътре. Защо не поискаха да отида с тях? Това трябва да е, защото не си достигнала стандарта за Дафа практикуващ. Ето защо не те искат, трябва да се самоусъвършенстваш добре.” Бях много разочарована, но не се оплаквах от практикуващите. На следващия ден обаче, същият практикуващ ми каза: „Ако искаш да дойдеш, няма проблем, но там е наистина студено.” Бях толкова доволна! Беше зима и наистина беше много студено. Снегът беше толкова дълбок. Веднага щом излязохме от колата, студеният въздух задуха в лицата ни, като нож, а лицето ми ме болеше от студа. Раздавахме листовки на минувачите и не усещахме ръцете си, а не след дълго цялото ми тяло трепереше. Многократно повтарях в съзнанието си: „Не е студено, не е студено.”

В началото изглеждаше, че никой няма желание да спре и всички минаваха покрай мен много бързо. Мислех си: „Как може хората да се държат така? Толкова добър Дафа е тук, а те дори не искат да го погледнат, толкова са груби!” Но след това си помислих: „Не съм права, трябва да гледам навътре, не става ли това, защото всичко, за което мога да мисля, е колко ми е „студено” и затова всички изглеждат много „студени” (незаинтересовани); така че не мисли за това повече, тъй като това няма да промени ситуацията.” Така че започнах да рецитирам: „Когато е трудно да се понесе, можеш да го понесеш. Когато е невъзможно да бъде направено, можеш да го направиш.“ (Лекция девета, „Джуан Фалун”). За мое учудване много скоро хората започнаха постепенно да се променят. Някои хора приеха материалите, други спряха за да ни гледат как правим упражненията. Те бяха много заинтересовани от това, което правехме там, и ми задаваха много въпроси.

Тридневното събитие приключи доста бързо в свят, изпълнен с лед и сняг. Преживяванията ми там ме накараха да осъзная за пръв път, че като самоусъвършенстваща се, докато сърцето ми се променя, обикновените хора ще се променят заедно с мен и аз мога да им влияя.

В сравнение с радостта и усърдието ми, когато за първи път получих Фа, днес наистина се срамувам от себе си. Когато срещах проблеми в миналото, аз ги използвах като възможности да се подобря и бях щастлива с тях. Въпреки, че днес все още гледам навътре, „чувството на щастие” изчезна. Тези дни гледането ми навътре е по-скоро пасивно и през повечето време спира на повърхностно ниво. Само когато осъзная, че ситуацията е много сериозна и нямам къде другаде да отида, то е почти като „събуждане” за мен – няма да премина теста без да гледам навътре, само тогава започвам да гледам истински навътре безусловно.

Самоусъвършенстване в проект

През 2004 г. случайно се присъединих към телевизия "Ню Тан Дайнъсти" (НТД). Преди да започна да се усъвършенствам, бях много затворена. Не обичах да бъда с други хора, нито пък обичах да разговарям с други хора или да ходя на събирания. Нямах приятели и обичах само да съм сама със себе си. Скоро след като се присъединих към НТД, бях случайно избрана да стана водеща на една програма. Нямах увереност във външния си вид и от дъното на сърцето си не исках да стоя пред камерата. Предпочитах да работя зад кулисите. Да съм водеща означаваше, че всеки щеше да ме вижда и оценява, а това беше най-големият ми страх. Но тъй като отговорното лице беше взело решението, знаех, че трябва да надмогна себе си.

В началото не знаех нищо, така че моите съпрактикуващи винаги ми споделяха мнения, като например, че това не е било добре или че това трябва да бъде подобрено. Тъй като нямах никакъв опит, бях много скромна и приемах техните възгледи. Но след известно време доста се обърках. Например, за едно и също облекло, един практикуващ ми казваше колко е красиво, докато друг практикуващ ме молеше да не го обличам повече, тъй като е много грозно. Или за една и съща статия, която редактирах, някой би казал, че даден специален ефект, който съм използвала, е бил много добър, тъй като подчертава фокусната точка; друг обаче би коментирал, че ефектът, който съм използвала, е прекалено измислен и не е достатъчно сериозен. Отначало се чувствах оскърбена и не знаех какво да правя. С течение на времето и тъй като тези случки зачестяваха все повече и повече започнах да се оплаквам от тях. Мислех си, че щом самите те не са професионалисти, защо тогава изказват толкова много мнения? Съпругът ми често се шегуваше с мен, че само професионалисти имат право да ми дават съвети.

Тъй като тези неща се случваха през цялото време, усещах, че може би това не беше съвпадение. Гледайки навътре можех да видя, че сърцето ми не беше достатъчно голямо. Някои харесват кисело, докато други обичат сладко, няма правилно или грешно. Защо не мога да приемам различни мнения? Защо се чувствам щастлива само когато всичко става според волята ми? Не е ли това щастие или нещастие чин (сантименталност)? Трябва да отворя широко сърцето си, за да го приемам спокойно и да бъда приобщаваща.

Поглеждайки по-дълбоко можех да видя, че не съм надмогнала себе си. Когато бях твърде привързана към себе си, мислех и се тревожех твърде много и изглеждаше, че ми липсва увереност. Всъщност знам какво правя и какъв е стандартът. Просто трябва да дам всичко от себе си, за да отговоря на стандарта. Целта (на това, което правим) е да спасяваме съзнателни същества, а не е егоистична или свързана с моята репутация. Каквито и да са коментарите на другите, това е просто тест за моя Шиншин, за да се види дали се повлиява сърцето ми.

След като осъзнах това, малко по малко не се влияех от тези неща и това вече не се случваше толкова често, колкото преди. Разбира се, за мен самата това беше дълъг процес на самоусъвършенстване. Винаги, когато чувствах, че се отървавам от привързаността към себе си, след известно време откривах, че все още я имам – и че все още е голяма. Лутах се нагоре-надолу през цялото време, но винаги си припомнях, че трябва да се откажа от себе си.

Изправи се, когато паднеш

Веднъж прочетох грешно нечие име по време на запис и не го осъзнах, докато не беше излъчено. Щом го забелязах, не можех да повярвам, че съм допуснала такава голяма грешка. Дали публиката щеше да си помисли, че НТД не отговаря на стандарта? Какво трябваше да направя? Сърцето ми просто беше забило там и не можех да се измъкна от самообвиненията. Впоследствие споделих случката с дежурната видео редакторка. За мое учудване, тя изобщо не ме разкритикува, както очаквах, а по-скоро погледна навътре в себе си, въпреки че аз чувствах, че тази грешка нямаше нищо общо с нея. Бях наистина удивена от нейната доброта и веднага можех да видя разликата между нас. Помислих си, че ако се бях сблъскала с подобни ситуации, със сигурност първо щях да обвиня другите, а после щях да погледна навътре за мое удобство.

Споделянето с нея ме накара да осъзная една много негативна част от мен – самообвинението, с което не бях наясно преди това. Разбрах, че не се страхувам да призная грешката си или факта, че не бях достатъчно добра, а по-скоро не можех да приема в себе си, че съм направила грешка. Много често изпадах в лошо настроение за дълъг период от време, ако направех малка грешка, както когато използвах грешни субтитри или неподходящи кадри. Просто не можех да го преодолея. Винаги съм мислела, че това е част от характера ми, че съм такава перфекционистка, че не мога да приема нищо дори и с малък недостатък. Но истината е, че това не е вярно – този така наречен характер е нещо, което ми е било наложено. Щом го осъзнах, се почувствах по-леко и вече не се чувствах така, сякаш бях притисната до задушаване. Докато мога да го усетя, умишлено се опитвам да се отърва от него и то бива елиминирано малко по малко.

Във „Преподаване на Фа на фестивала на фенерите през 2003 г. на Фа-конференцията на Западните щати на САЩ” Учителят казва: „Не е голяма работа, ако не сте се справили добре. Просто направете нещата по-добре следващия път и се опитайте да откриете къде е бил проблемът. Има един открояващ се проблем във вашето самоусъвършенстване, а именно, че след като не сте направили нещо добре, вие сте само обзети от съжаление, но не го правите наново. Ако съжалявате твърде много, тогава това е друга привързаност. След като сте направили нещо неправилно, видели сте къде е било погрешно и сте го разпознали, тогава го направете добре следващия път, направете го наново. Ако се препънете и паднете, и просто продължите да лежите, вместо да се изправите (публиката се смее), тогава това е безполезно.”

Изоставяне на привързаността към загуба и печалба

Някои от китайските новини, по които работя, отнемат много време и усилия, за да бъдат редактирани, тъй като са много специфични и обикновено няма много кадри, които могат да бъдат използвани. Членовете на екипа са от целия свят и може да се окаже голяма борба да се комуникира и да се сътрудничи с всички. Освен това е доста трудно да се видят отзивите на аудиторията и реалния брой на кликванията на уеб сайта. Така че понякога си мислех: „Струва ли си да отделям толкова много време за това?” На няколко пъти, когато програмата срещна големи затруднения, сериозно обмислях да напусна този екип. Завиждах на онези, които работеха по актуалните предавания, въпреки че това отнема много време и упорито внимание, но крайният резултат е много добър продукт. За разлика от новинарския екип, където непрекъснато работим денонощно. След толкова много години на участие всъщност бях доста склонна да си тръгна. Мисълта ми по онова време беше доста подобна на тази на Пигси от „Пътешествие на Запад” – когато срещнеха някаква опасност, Пигси искаше да се отдели от другите и да се върне в селото си. Исках ли да стана като Пигси? Знаех, че мисълта ми не беше правилна, но привързаността ми към загуба и печалба беше много силна. Въпреки че го осъзнавах, не беше много лесно да го изоставя. Когато се изправих пред изпитание, реших да се отърва от него.

Веднъж една съпрактикуваща, с която работя, излезе в отпуск и ме помоли да направя записите по време на нейното отсъствие. Тъй като се бяхме разбрали за това преди много време, аз не се посъветвах с нея на същия ден. Веднага, след като завърших целия запис и качвах файловете, изведнъж видях, че тази практикуваща ми изпрати съобщение в платформата, че вече е качила файловете. Почувствах, че ситуацията е много странна и затова я попитах: „Не си ли в отпуск? Не ме ли помоли да те замествам?” Тя изведнъж си спомни и ми се извини, казвайки, че всъщност е била свободна през този ден и е забравила да ме информира за това.

Дълбоко в сърцето си бях доста разгневена. Мислех си: „За какво е всичко това? И двете загубихме толкова много време, за да правим едно и също нещо, не е ли това загуба на време?” Моето време също е много ценно. Видео редакторът беше малко объркан и затова попита координатора как да постъпи. Тогава координаторът дойде да попита и двете ни: „Кой от двата записа трябва използваме сега?” В момента, в който чух въпроса, се почувствах така, сякаш времето се забави и размишлявах дълго. Усещах много силно, че това беше тест, тъй като за програмата нямаше значение кой запис ще бъде използван. Ясно осъзнавах, че ако кажех да използват нейния запис, те ще го направят без по-нататъшно колебание, което означаваше, че просто бях загубила няколко часа от времето си. Но не беше ли това привързаността към загубата и печалбата? Не бях ли казала, че искам да се отърва от нея? Така че казах: „Просто използвайте нейния запис.” Казвах го от дъното на душата си, а не просто от учтивост. Знаех, че привързаността се елиминира, но процесът беше много неприятен.

Да поддържаш праведни мисли и да елиминираш намесата

Всъщност преди нещо да се случи в действителност, ние често получаваме намеци за това, но такъв намек може да бъде мъничка мисъл, която проблясва в ума ни. В началото мислех, че това беше съвпадение, но нищо не е съвпадение. Когато такава мисъл се появи за първи път, трябва да я сграбча и да изпратя праведни мисли, за да елиминирам намесата и да проверя какво съм направила много внимателно. Например може изведнъж да ми мине мисълта да проверя отново някаква новина. Ако го направех, щях непременно да намеря някакъв проблем с нея. Или мисълта, че може да има проблеми с оборудването днес ще мине през ума ми и ако тогава успеех да запазя праведните си мисли, за да отрека всички намеси, всичко щеше да бъде наред. Но ако ѝ позволях да се изплъзне и ѝ оставех пролука, щях да имам проблеми през цялото време. Също така, когато имаме проблем, праведните мисли наистина имат голямо значение. Сблъсках се толкова много пъти със ситуацията, при която програмата беше на път да бъде излъчена, а аз имах проблеми с интернет и не можех да направя нищо друго, освен да се тревожа за това. Ако можех да подсиля праведните си мисли и да имам волята да спазя крайния срок за излъчване и да отрека всякаква намеса, тя биваше изчистена много бързо, щом изпратех праведни мисли.

Новинарският екип винаги бърза, като особено през онези няколко часа преди излъчването, всяка минута и секунда е от значение. Тъй като работя сама с цялото оборудване, освен с осветлението, не можех да видя никакъв проблем по време на записа. Ако откриех, че нещо се е объркало с оборудването, след като завършех записа, би било твърде късно и това можеше директно да повлияе на излъчването на програмата. Затова сърцето ми беше свито и постоянно се притеснявах за нещата, бях толкова уморена. След известно време почувствах, че състоянието ми сякаш не е правилно. Веднъж, докато си споделях с една съпрактикуваща, казах по невнимание, че всеки запис е като битка за мен, толкова се страхувах да нямам проблеми. Можех да си отдъхна едва след като всичко е приключило и си мислех: „За щастие днес всичко премина добре!” Тогава тя ме попита: „Дали се страхуваш от грешки в програмата или от това ти да не направиш някаква грешка?” Неочакваният ѝ отговор ме изуми.

Разбира се, аз се тревожех за това да няма грешки в програмата, което беше основната отговорност, която трябваше да имаме към проекта. Но освен това изглеждаше, че повече се страхувах от това аз самата да не направя грешка. В миналото никога не съм мислила за разликата между двете. Но всъщност те са различни, много различни. Що се отнася до онези грешки, които не бяха направени от мен, чувствах, че те нямат голямо значение, а че просто трябва да съм по-внимателна в бъдеще. Ако обаче това беше моя собствена грешка, това би било много голям проблем. Защо мислех по различен начин? Когато помислих за това, бях смразена от собствената си мисъл и не осъзнавах, че такава дълбока привързаност се криеше зад мисълта да бъда отговорна. И така, какво точно беше това?

Погледнах навътре и почувствах, че има две мои „аз”: едното беше истинското „аз”, което нямаше много намерения и наблюдаваше другото ми „аз” в този човешки свят. Тогава можех да видя мисловната дейност на това „човешко аз” и веднага щом се развиеше някаква мисъл, можех да я хвана.

„Човешкото ми аз” винаги си намираше оправдания: оборудването или софтуера не работеха, нямаше интернет, имаше намеса, не беше моя вината. На повърхността изглеждаше вярно, че това нямаше нищо общо с мен. Но как ми се оказваше намеса? Не беше ли, защото имах пропуски? Разчитах много на техниката, тъй като това са материални неща, които могат да бъдат контролирани. Не вярвах в нищо, което не можех да видя. Наистина ли се възприемах като самоусъвършенстваща се?

Също така, когато виждам грешките или недостатъците на другите, въпреки че правя всичко възможно да хармонизирам нещата, това е само защото знам, че трябва да го направя като Дафа практикуваща. Все още се оплаквам от това и си мисля защо те се държат така и защо не са каквито трябва. Чрез изучаване на Фа се просветлих, че пропуските на другите са мои пропуски, в противен случай те няма да ми бъдат показани. Истинското състрадание и милосърдие са безусловни, това е естествено състояние и аз със сигурност все още не съм постигнала този стандарт.

Да работя в медия означава, че ежедневно съм много заета и нещата, които трябва да гледам и за които трябва да се безпокоя, са все неща на обикновените хора. Ако забравя защо го правя, мога лесно да бъда погълната от тях и да стана обикновен човек, който върши обикновени неща. Докато пишех това споделяне, видях толкова много привързаности, които са се развили, тъй като все още не съм успяла да се откажа от егото си. Толкова се срамувам.

В продължение на 13 години дълбоко в себе си чувствам, че това да откривам привързаностите си и да се усъвършенствам, докато работя по проект, е аранжировка на Учителя.

Благодаря Ви, Учителю!

Есето е прочетено на Европейската конференция за обмяна на опит, проведена в Париж на 01.10.2017 г.