Нищо не може да ме спре да изпълня мисията си

Поздрави, Учителю!
Поздрави, съпрактикуващи!

Бих искал да споделя своя опит с вас. През октомври миналата година претърпях инцидент, докато карах мотора си.

Друг мотор, който караше в насрещното платно, се доближи до мен много и една желязна част от мотора удари крака ми с голяма сила. Усетих удара и веднага си помислих, че всичко е наред и че кракът ми е наред. Но след няколко секунди усетих болката, не можех да продължа да карам и спрях отстрани на пътя да проверя крака си. Беше зле, беше отекъл и болката се увеличаваше.

Тъй като по онова време служех в армията, трябваше да се обадя и да информирам своя офицер какво е станало. Полицейска кола и линейка пристигнаха на мястото няколко минути по-късно и ме отведоха в болницата. Лекарят, който прегледа крака ми, каза, че имам голям късмет и че е можело лесно да загубя крака си от подобен удар, но дори след такъв силен удар кракът ми не е дори счупен. Тогава изобщо не се страхувах и знаех, че Учителят е до мен и ме предпазва. Лекарят сложи шина за обездвижване на крака ми, за да не го движа, и каза, че мога да се прибера у дома и да се върна след 20 дни за повторен преглед.

Докато бях у дома, изпитвах силна болка; всеки път, когато опитах да се движа или да ходя, болката беше ужасна, но въпреки това успявах да правя някои от упражненията всеки ден. След 20 дни се върнах в болницата и когато лекарят свали шината за обездвижване, кракът ми беше толкова отекъл, че беше все едно отгоре му имаше тенис топка. Опитаха се да ми направят още изследвания, но поради липсата на персонал и оборудване не успяха и ме изпратиха отново у дома.

След като видя крака ми, баща ми настоя да отида при друг лекар, за да ме прегледа. Поради страх и липса на вяра се съгласих. Когато вторият лекар видя колко е подут кракът ми, той се изплаши, каза ми, че ми е нужда незабавна операция и че ако не я направя, няма да мога да вървя добре, костите ми ще започнат да се износват и може дори да изгубя крака си. Срам ме е да го кажа, но след 13 години усъвършенстване праведните ми мисля ги нямаше, страхът ме контролираше и мислех изцяло като обикновен човек. Изобщо не го виждах от гледната точка на практикуващ и всичко, което си мислех тогава, беше само за мен самия и че не искам да ми се случи нищо лошо. Тъй като имах тези мисли, се съгласих на операцията и насрочихме дата за няколко дни по-късно.

На път към дома се чувствах много неловко заради себе си, защото знаех, че не съм се справил със ситуацията с праведни мисли и от гледна точка на Фа, но от друга страна привързаността страх и липсата на вяра все още ги имаше.

В деня на операцията и докато се приготвях да отида при лекаря, получих телефонно обаждане от баща си, който ми каза, че операцията се отменя, защото лекарят е получил сърдечен удар и е бил откаран спешно в болницата. Тогава веднага разбрах какво се случва. Разбрах, че това се случва, защото Учителят не иска да отида и да се подложа на операцията. Вместо това трябва да се вгледам навътре и да изоставя своята привързаност към страх и личен интерес, както и да заздравя вярата си в Учителя и във Фа. Всичко вече ми беше ясно, започнах да изпращам праведни мисли всеки ден, за да елиминирам каквото и да имаше на крака ми; постоянно проверявах мислите си и себе си, опитвайки се да остана незасегнат и убеден, че никой освен Учителя не може да има влияние над мен. Започнах отново, след дълго време, да правя петото упражнение и въпреки че изпитвах невероятна болка, бях решен да не свалям краката си и да го понеса.
След няколко дни кракът ми вече беше по-добре; осъзнах, че принципите на човешкото измерение не се отнасят за практикуващи и че неща, които изглеждат невъзможни, могат да бъдат направени, когато имаме праведни мисли и когато не сме развълнувани.

Нещо повече, цялата тази ситуация се намесваше в моето разясняване на истината, тъй като бях част от екипа, който работи с ВИП личности и с политици, и дълго време не можех да присъствам на никоя среща или ангажимент. Когато осъзнах това, станах дори по-решителен и знаех, че тази ситуация не може да продължава повече. Така че изпращах дори по-интензивни праведни мисли и знаех, че няма нищо, което може да ме спре да изпълня мисията си. Бях си научил урока и видях своя пропуск, а сега трябваше да съм готов да напредна и да продължа.

Кракът ми се подобряваше много бързо, ден след ден отокът ставаше по-малък и по-малък и след няколко дни беше почти напълно изчезнал.

Дори баща ми не можеше да повярва как се оправих толкова бързо, той дори ме помоли да скачам и тичам, за да повярва.

Благодаря, Учителю!
Благодаря ви, съпрактикуващи!

Есето е написано за Европейската конференция за обмяна на опит, проведена в Париж на 01.10.2017 г.