Споделен опит по време на първата Българска Фалун Дафа конференция в София

Здравейте приятели,
Поздрави от Слънчева Испания!

Бих искала да съм с вас физически, но има възможност да присъствам само духом. Изпращам ви моите позитивни мисли за оползотворяване на времето заедно, за засилване енергийния вихър и разпространяване на Дафа в България, за разсейване на облаците съмнения, които неминуемо се появяват над пътечките на новозапочналите практикуващи.

Казвам се Павлина. Напуснах България преди 4,5 години. Напуснах професията, кариерата, дома, близките и приятелите. Няма да влизам в описание на лични краски от живота ми… Въпреки това гледайки назад от гледна точка на един нов практикуващ, намирам мотив да го разкажа. Всяко събитие, всяко драстично решение, всяка промяна в курса на живота ми, която .., мислех аз, съм направила сама, днес бих се осмелила да кажа, че не е така. Не съм била сама. Неосъзнато съм следвала информационните сигнали, подавани ми по все още необясним за мене начин. Била съм подготвяна. Подготвяна да търся пътя към Дафа, да търся мястото, да съм във времето определено за мен за тази среща.

Разказвам ви това с убеденост, защото, когато това се случи (в наш физически план), в парка „Ретиро” в Мадрид, аз разбрах... и спрях. Спрях да търся, да питам, да се лутам. За да започна. За да започна да правя моята уникална пътека към себе си, за да започна истинското ми завръщане у дома.

Всичко до този момент беше като жаден пътник в планината, който нямайки опит, изкачвайки се по стръмното спира на всяко изворче, напива се обилно с бълбукаща изворна вода, но продължавайки нагоре, с още по-голяма жажда, не отминава нито един крайпътен ручей. Да...
Преживях този маршрут от живота си. Осмелявам се да споделя, че след онзи момент в парка „Ретиро”, едва след този ден, на 19 август 2007 г., започва моето истинско изкачване. Без бързане, без лутане, бавно, поспирайки, дори без да изпитвам тази жажда, тази умора, това нетърпение. Едно постепенно навлизане в безкрайното поле на Фалун.

Разбира се, приятели, особено вие, които имате зад гърба си доста поутъпкан път, бихте могли да оспорите, че е твърде рано, или че все още прибързвам със заключението си. Но уверявам ви, думите ми не са тотално отражение на състоянието ми и освен това, разказвайки ви всичко, въпреки че не съм сред вас, се чувствам разбрана.

В порядъка на откровение трябва да призная, че когато разбрах за конференцията от Мая, искрено се зарадвах, най-вече за нея. Първата ми реакция беше, че трябва да напиша нещо. След като размислих, видяхме се и поговорихме, и казах: „Мая, не съм убедена, не искам да пиша, ако нещо не излиза от сърцето ми”. И моята приятелка започна деликатно да ме убеждава.

Върнах се вкъщи без да взема решение (уууей). Но сякаш всяко нещо, което правех, което мислех, беше белязано от този знак - Конференцията. Сякаш изпитвах чувството, че аз съм там… и стоя безмълвна, безучастна. И тази моя индиферентност ме притесни до такава степен, че ми беше нужно само да взема листа… и химикалката сама заигра.

И сега… по същество. Преди всичко правя уговорка, че не претендирам да разкажа нещо уникално, всеки от нас има преживявания, интересни за споделяне. В моя случай интересното е това, че още в самото начало от пътя ми във Фалун Дафа, бях впечатлена от значението, което има способността ни да изоставяме нашите желания, нашите навици, нашите привързаности.

Oсмелявам се да вмъкна тук един цитат от книгата на Ши Фу “Джуан Фалун”, стр. 10 - “Ще ви кажа истината – целият процес на култивация на практикуващия е процес на непрекъснато изоставяне на човешките привързаности”.

Веднага започнах да правя анализ на нещата, които заемат подобно място в моя живот. Разбира се, обикновено се започва от цигарите. Пушех, но вече бях намалила до 2-3 цигари на ден, реших, че „това няма да е трудно. И алкохола беше следващият. И тук, не ме разбирайте накриво, никога не съм злоупотребявала, но тук се замислих сериозно. Първата ми реакция беше: „не, не мога”. Аз съм обречена на провал - не мога да си представя живота си без червено вино”. Тази мисъл ме притесни дотолкова, че разговарях за това с Мая и останалите от групата, исках да споделя съмненията в успеха си, така да се каже, исках да призная слабостта си в самото начало. Започнах да се обосновавам, обяснявам и мисля, че имах основание. Произхождам от винарски род, в който Трифон Зарезан беше един от най-зачитаните празници. Традициите в обработката, грижите по лозята, заравяне на пръчките, отравяне, подрязване на лозите, пръскане и т.н., до беритбата и приготвянето на виното.. всички процеси, до отпиването на първите глътки все още неферментирала шира, целият този етап е вплетен в живота на род, семейство, и червеното виното заемаше традиционно обусловено важно място на празничната и на делничната ни трапеза. Спомените ми от ранните ми детски години на злоядо момиченце започват от първите глътки червено вино, подадени ми от дядо ми – „пийни Линче, за апетит”. И аз отпивах мръщейки личице и едва започваща да проговарям казвах: “хм…. Горчи, ама сладко”. Разказвам ви всичко това, за да вникнете в дълбоко стойностното му значение за моето решение категорично „не”, всичко друго бих могла”. Отказах се от толкова много неща, готова бях да продължа със изоставяне на още много, но…, и казах на всички – „от червеното вино не мога”.

От тези разговори на категоричност изминаха вече 6 месеца. С две думи, червено вино не съм близвала от повече от 4 месеца. Как се случи, сама не знам. Знам само, че нещо сериозно превключи в представата ми, която извикваше мисълта за червено вино. Всичко гореописано загуби сила и в момента, в който помислех да си купя бутилка, или да си поръчам „копа“ се оформяше една странна идея в съзнанието ми - изникваше образа на изсъхналите от мазето на дядо ми с изпарено от годините неизпито вино бутилки, с полепнало по стените им тъмно червена лепкава гъста като съсиреци материя. Сами си представете как бих могла да пожелая да отпия глътка. Това състояние още продължава. Не мисля, че съм се отказала от червеното вино, просто се случи така, че като че ли червеното вино се отказа от мен. Не знам приятели и не искам да анализирам, не бих могла. Едно обаче знам със сигурност, категорична не мога да бъда вече никога и в нищо. От значение е да цитирам Учителя, на стр. 201 от „Джуан Фалун”“:

„Виждали ли сте някога Буда да носи кана с вино!..”. и по-надолу... “Пиенето на алкохол определено води към пристрастяване. Колкото повече пие човек, толкова повече се привързва. Нека помислим за това, като практикуващи не бива ли да се откажем от тази привързаност. Тази привързаност също трябва да бъде премахната”.

Ще завърша, като надявам се с нещо да съм допринесла за обогатяване на нашият опит като едно цяло практикуващо тяло. Благодаря ви.