Отлагането подхранва привързаностите ни

Един ден бях в офиса на директора ми, където обсъждахме предстоящо събитие в детската градина. Обсъдихме организацията на мероприятието и разговорът тръгна в друга насока, към втората ми работа в тази институция. Работех като учител на пълен работен ден и като логопед на още четири часа. Директорката сподели, че може би е по-добре за момента да преустановя работа по допълнителния договор, а именно като логопед. Наблюдавала е, че взимам често отпуска и отсъствам от работа. Било видимо, че ме натоварва и изглеждам изтощена. А и в крайна сметка, аз съм там, за да съм в полза на децата, а честото ми отсъствие не предполага да изпълнявам пълноценно служебните си ангажименти.

В този момент почувствах вълни в тялото ми от това, че чувах собствените си мисли от устата на някого другиго. Няма да скрия, че се притесних. В главата ми забиха мисли, че сега е моментът, давай, откажи се, а в същото време и други нахлуваха в главата ми – не се отказвай, ще се справиш, кажи, че е било временно или нещо друго. Истината е, че бях напълно съгласна с това, което тя каза. Приех го безусловно и ѝ благодарих за откровеността. Дадох си онзи портал от време, в който да взема правилното решение, уповавайки се на принципите. Отговорих, че много дълго съм отлагала това, а именно отказа ми от втората работа. Все нещо ме спираше, не ми стигаше или май трябваше да разтоваря нещо от себе си, което задържах твърде дълго. И двете бяхме на едно мнение – да приключа с ангажиментите си по втория договор.

Напуснах стаята и имах чувство за лекота, сякаш бях разтоварила тежка раница от плещите си. Това е един от моментите, когато си мисля, че Учителят използва ситуациите, за да насочи вниманието ни към нашите привързаности.

Прибрах се вкъщи и плаках. Плаках за това, че най-накрая съумях да кажа край, с помощта на Учителя. Но тогава, тогава започна истинското осъзнаване на причините за дългото ми отлагане да предприема тази крачка. В кратък разговор със себе си стигнах до извода, че зад този отказ са се струпали куп привързаности. Някои от тях знаех, но други бяха абсолютно неочаквани.

На другия ден отново благодарих на директора, за това че проведохме този разговор и за изхода от ситуацията. Макар, чувството за лекота от отпадналия ми ангажимент, започнах да се боря с привързаностите си, а това всъщност беше тежката задача.

„…Ако се сблъскаме с тези проблеми, не бива да си съперничим и да се борим като другите. Ако по стъпите също като този човек, не сте ли обикновен човек? Не само не бива да си съперничите и да се борите като него, но и не трябва да изпитвате негодувание срещу него в сърцето си. Наистина не бива да мразите този човек. Ако го мразите, не сте ли разстроени? Не сте спазили Търпение. Ние практикуваме Джън-Шан-Жен, а вие не сте имали дори и малко състрадание. Така че не трябва да сте като него или наистина да се разстройвате от него, въпреки че ви е поставил в тази ужасна ситуация, в която дори не можете да вдигнете глава. Вместо да му се ядосвате, трябва да му благодарите в сърцето си – да му благодарите искрено. Обикновеният човек може да мисли: „Няма ли да съм като А Кю?“. Казвам ви, че нещата не стоят по този начин.“

Джуан Фалун, Лекция четвърта, Преобразуване на карма

Първото, което исках истински да отрека беше допълнителното месечно заплащане, което истински замитах в ъгъла дълго време и отказвах да приема. Истината е, че за тази привързаност съм получавала изключително много знаци. Сумата не беше никак малка, а на мен ми харесваше да разполагам с пари. Никога не съм ги използвала да парадирам с тях, но чувствах, че все пак имам една минимална заплата за страната свръх. Като се замисля, съм използвала това в семейните разпри, когато натъртвах, че работя повече и взимам двойно на заплатата на мъжа ми. Често колеги подмятаха, че имам голяма заплата и мога да разполагам, макар да не съм показвала, че мога да си позволя неща, които другите не могат. Сега осъзнавам, че сега имам много повече, отколкото преди това.

Опитвах се да оправдая себе си за дните, в които бях доста уморена, предвид сериозността на основната ми работа като учител. Тогава не работех на пълни обороти и силно казано, но факт – карах го през просото. Там се опитвах да се оправдавам с останалите колеги, да, сравнявах се с тях, че и те се скатават и не дават всичко от себе си. Тук мога да кажа само, че съвсем осъзнато лъкатушех - ту се придържах към принципите и се мерех с тях, а когато не ми беше удобно - се мерех с обикновеното човешко общество.

„Да бъдете практикуващ е свръхестествено, ето защо като свръхестествен човек трябва да се държите съобразно свръхестествени принципи, вместо да се измервате с тези на обикновените хора. Ако не знаете кармичната връзка на нещо, е вероятно да се отнесете към него неправилно.“

Джуан Фалун, Лекция девета, Хора с велико вродено качество

Улових и нещо, което изобщо до този момент не подозирах. Работейки втората си работа, се налагаше да се срещам с всички свои колеги, учители, и да наблюдавам отчасти как работят те. Това отново ползвах за някакъв вид сравнение, но и за евентуален коз, в моментите, когато получавах нападки, че ме е нямало скоро, не са ме виждали и така нататък, макар и в официален отпуск.

Избрах да уча логопедия при завършването ми, тъй като тогава нямаше толкова наплив за специалността, а и в града нямаше много логопеди. Тенденцията беше да се върна и да работя като такъв още при завършването ми. Нещата изобщо не се случиха така, работех на различни места. В крайна сметка започнах работа като логопед. Считах, че това е призванието ми и работех с удоволствие, до момента когато не открих предизвикателствата в учителската професия, която беше единственото ми желание след завършване на средното ми образование. Родителите ми тогава ме разубедиха и аз се отклоних от това свое желание. Към този момент усетих, че изкуствено съм искала да поддържам статуса си като логопед, за да оправдая нечии очаквания. И това да не се разпознае като провал от околните. С две думи, страхувах се да загубя статуса си в обществото като добър специалист, завършил 4-годишен курс на обучение в Софийския университет.

От доста време работата ми като логопед ме натоварваше и се чувствах прекалено изтощена. Естествено се оправдавах с това за всяко нещо, което не се случваше по план. Тогава, когато изоставаше домакинската ми работа или отлагах други ангажименти, та дори до това, дали да изучвам или да поспя още малко в сутрините преди работа.

След като мина доста време от случката, аз все още се опитвам да открия доста неща, за които работата ми е била оправдание. Все още ми е трудно да пристигна десет минути по-рано на работа, а мислех, че след като съм вече по-свободна няма да има причина да не се получава. Или за това, че не успявах да свърша на време с някои лични и служебни ангажименти. Умората трябваше да изчезне, защото все пак бях с по 2-3 часа по-свободна от преди. Все още се опитвам да открия какво стои зад тях, но съм сигурна, че ще се справя с времето, като съм по-усърдна в практиката.

„…Да ви кажа истината, целият процес на самоусъвършенстване за един практикуващ е процес на непрекъснато изоставяне на човешки привързаности. В обикновеното човешко общество хората си съперничат, мамят се и се нараняват един друг заради малка лична изгода. Всички тези начини на мислене трябва да бъдат изоставени. Особено за тези, които изучават практиката днес, тези начини на мислене трябва да бъдат изоставени дори в още по-голяма степен.“

Джуан Фалун, Лекция първа, Истинско напътствие на хората към високи нива

И сега се питам, била ли съм прилежна в това което правя, спазвайки трите принципа – Истинност, Доброта и Търпение. Не съм ли злепоставила Учителя и Дафа, като съм се отнесла несериозно към служебните си ангажименти? Ами да, точно това съм направила. Изпитвам срам, а в същото време съм и спокойна, че съм открила за себе си част от спирачките, които са ми пречили. Възприемайки се като ученик на Фалун Дафа, осъзнавам необходимостта от повече старание и постоянно асимилиране с характеристика на Вселенета – Джън, Шан и Жен.

Искрено благодаря на Учителя за напътствията по нелекия път за усъвършенстване към по-високи нива!

Благодаря и на Вас, съпрактикуващи за възможността да споделя!