Търсене на справедливост за моя съпруг, лишен от свобода, и разясняване на истината за преследването (Част 2)

(Minghui.org)

(Продължение от Част 1)

Промени в Отдел 610

Разбрахме, че присъдата на съпруга ми е била наредена от Отдел 610, извънсъдебна структура, която обикновено не общува директно с практикуващи. Когато прегледахме първоначалната присъда, забелязахме, че съдията се позовава на решение от Отдел 610. Но това така наречено решение не съдържаше име на служител или официални печати, които да го удостоверят.

Затова отидох в Отдел 610 и се срещнах с директора Бин. В началото той не ми каза името си, а и другите служители се държаха грубо. Обградиха ме и ми крещяха, защото не очакваха роднина на задържан практикуващ да посмее да отиде там.

Не се уплаших, защото знаех, че действията им нямат законова основа. Един от тях ми посочи с пръст в лицето и ме заплаши, че ще извика полиция, за да ме арестуват. Изправих се и казах: „Може да се обадите на полицията сега. Аз съм възрастна жена и съм тук, за да ви кажа да не вършите лоши дела. Божественото наблюдава всички ни. Вие сте още млади. Ако един ден получите последици за лошите си дела, какво ще прави семейството ви?!“.

Бин ме помоли да седна, за да може Чън, друг служител, да ме заснеме, сякаш разпитва затворник. Отказах, защото това би нарушило правата ми.

Показах им Документ №39 на Министерството на обществената сигурност от 2000 г., в който са изброени 14 култа, като Фалун Дафа не е сред тях. Те не погледнаха документа и казаха, че имат достъп до него. Служителите твърдяха, че просто изпълняват заповеди, и повтаряха клеветническата пропаганда на ККП за инсценирания инцидент със самозапалването на площад Тянанмън. Казах им, че това е измама, фабрикувана от Китайската комунистическа партия, за да оклевети Фалун Дафа. Докато обяснявах подробно, всички слушаха мълчаливо.

„Само защото съпругът ми е издълбал върху кратунки думите „Истинност-Доброта-Търпение“, вие му дадохте повече от осем години. Това е прекалено“, казах аз. „Как навреди на някого, като издълба една кратунка?“. Чън ми каза, че съм говорила достатъчно, и ми предложи да си тръгна, защото в сградата имало много камери. Слезе с мен надолу.

В сградата ми казаха, че именно Къ, бивш служител в Отдел 610 е издал решението по случая на съпруга ми. Тъй като Къ вече бил преминал в Департамента по обществено здраве, намерих телефона му и му се обадих. Той каза, че вече не работи в Отдел 610 и трябва да се обърна към Бин.

Отдел 610 е различен от всички други места, на които съм ходила. Атмосферата е много враждебна и се чувствах неудобно, затова казах на други практикуващи, че не искам да ходя повече там. След като споделиха своите мисли, осъзнах, че това е важно, и реших да продължа.

След като подготвих защитната реч и други документи, избрах някои и ги изпратих по пощата. Подадох и жалби срещу Къ и Бин. Когато занесох жалбите в сградата на Отдел 610, служителите не бяха толкова яростни, както очаквах. Напротив, говориха много по-спокойно. Един служител прие жалбите и ги постави в чекмедже.

Отдел 610 се намираше в същата сграда като Комитета по политически и правни въпроси (PLAC). Отидох да търся Бин, за да обсъдим медицинското освобождаване на съпруга ми. Бин го нямаше, затова проверих съседните офиси. В един от тях на долния етаж разговарях с човек за преследването, което съпругът ми е преживял. Той слушаше внимателно. След като се огледа и видя, че няма никой, ми прошепна, че може да ми помогне, ако посетя друг офис и ми го посочи.

Това беше офисът на заместник партиен секретар на ККП и с нея се говореше лесно. След като чу историята ми, тя се обади на Бин да дойде и пред мен му нареди да обработи случая ми. Когато Бин ме изпрати надолу, той каза на охраната да ме пусне, ако се върна.

Когато посетих Отдел 610 по-късно, всичко стана по-лесно – беше като да отида при съсед. Бин и останалите служители също бяха мили с мен.

За да докажа, че решението от Отдел 610 е незаконно, поисках разкриване на информация от провинциалния Департамент по правосъдие. Попитах дали районният Отдел 610 е регистрирана съдебно-експертна институция към департамента. Отговорът беше, че не е, и предоставих този отговор и други документи на Отдел 610.

След известно време забелязах, че отношението на Бин се промени. Лан, заместник-директор в затвора, веднъж ме попита за съпруга ми след смъртта му в затвора. Тогава Лан беше много враждебен. След като се свързал с провинциалните и местните служители от PLAC, той каза, че планират да засилят преследването срещу Дафа.

Един ден преди да се срещна с Бин, Лан ми се обади отново. Казах, че след като тези служители имат GPS, може да ме намери и да говори с мен. След известно време Лан и още един служител се появиха в офиса на Бин.

По време на тази среща Лан ме притискаше да кремирам тялото на съпруга ми. Бях тревожна и неволно казах няколко неща, които можеха да ми навредят. Бин леко ме побутна, предупреждавайки ме да не казвам нещо, което Лан да използва срещу мен. Веднага разбрах. „След като нейният (моят) съпруг е починал, трябва да се погрижите за това така, че тя да е удовлетворена“, каза Бин на Лан. Изненадани от това, Лан и другият служител станаха по-малко враждебни.

По-късно Бин ми каза, че мога да се свържа с него, ако някой от затвора дойде да говори с мен отново. Когато затворнически служители дойдоха при мен, поканих Бин и той изнесе дълга лекция на затворническите служители от мое име. Като видях, че човек, научил истините за Дафа, заема правилна позиция, бях щастлива.

Моят град има няколко района. През последните години забелязахме, че районът, за който отговаряше Бин, имаше по-малко случаи на преследване в сравнение с други области. В подобни случаи, при разясняване лице в лице, практикуващи в други райони можеха да получат три години присъда. Тук практикуващ можеше да бъде задържан само за няколко дни или направо освободен. В някои райони няколко практикуващи можеха да бъдат осъдени за една година, но в нашия район в последните години нямаше нито едно съдебно дело срещу практикуващи.

Унижена по време на посещение в затвора и последващо разясняване на истината

След като втората инстанция потвърди първоначалната присъда, съпругът ми беше изпратен в затвора през 2020 г. Семейството ми получи разрешение да говори с него само три пъти за една година. След това повече не чухме нищо за него. Цялото ми семейство беше изпълнено с тревога. Планирах да го посетя, но двете ми дъщери казаха, че е твърде рисковано за възрастна жена като мен да пътува сама. След няколко месеца не можех повече да чакам и тръгнах сама, без да им казвам.

Когато пристигнах, охраната отказа да ме пусне. Дойдоха двама служители и им казах, че съм там, за да видя съпруга си и да попитам за медицинско освобождаване. Един от тях, Ен, беше ръководител и ме попита дали и аз практикувам Фалун Дафа. Казах, че това няма отношение.

Тогава поисках да говоря със съпруга си по телефона и да проверя състоянието му. Ен не отговори, затова поисках среща с директора на затвора. Той също не отговори. Когато служителите тръгнаха обратно, тръгнах след тях, но охраната ме спря. „Не съм чувала съпруга си от месеци. Много съм притеснена и дори не отпразнувахме Нова година“. казах. „Той вече е много стар. Ами ако е болен? Как ще преживея, ако нещо му се случи?“. Заплаках.

Няколко охранители ме повикаха в един офис. Първоначално само слушаха, докато им обяснявах защо съм там. След известно време влезе друг служител (вероятно въоръжен полицай). Той ме сочеше с пръст в лицето и започна да ми крещи. Изправих се и казах: „Опитваш ли се да ме пребиеш и арестуваш? Заповядай! След като съпругът ми вече е тук, и аз ще остана при него“. Другите служители го спряха.

След известно време пристигнаха няколко служители с полицейски ван Iveco, казвайки, че са от местното полицейско управление. Провериха личната ми карта, снимаха ме и записаха обясненията ми. Като видях, че правеха това на жена над седемдесетте, и че Ен не реагира на молбите ми, тревогата ми за съпруга ми нарасна още повече.

След като се върнах у дома, подадох заявление за разкриване на правителствена информация до полицейското управление, отговарящо за този район. По-специално поисках информация за полицаите, които записаха показанията ми в затвора.

Няколко дни по-късно ми се обади човек, който каза, че е началникът на полицейското управление за този район. Заявлението ми било получено и той се обаждал да провери някои подробности. Говорих с него известно време.

Две седмици по-късно началникът на управлението каза, че е в моя град по работа и попита дали мога да се срещна с него. Като си помислих, че не му е било лесно да измине такъв дълъг път, отидох да разговарям с него.

Директорът каза, че неговият началник го изпратил да изясни моята молба. Да, неговото управление отговаряло за този район, но хората, с които се срещнах онзи ден, били затворнически надзиратели, а не полицаи от неговото управление. Директорът ми даде и името, и полицейския номер на човека, който е ръководил нападението. Обясни, че полицейските номера са шестцифрени, докато тези на надзирателите са пет цифрени. Той многократно подчерта, че това не са били негови полицаи и че полицейският ван също не е бил техен.

След това подадох допълнителни жалби до затвора и до провинциалното бюро за управление на затворите, но не получих отговор. Но нападение като онова никога повече не се повтори и служителите бяха по-малко враждебни при следващите ми посещения.

По време на това пътуване научих и нещо ново. От края на 2020 г. затворът беше лишил съпруга ми от всички права, свързани с посещения, телефонни разговори, видеоразговори и писма, защото отказваше да се откаже от Фалун Дафа. Бяхме превели 200 юана (47,4 лв.), за да може да ни се обади чрез видеовръзка. Но не му беше позволено да се обади. Той бе лишен от правата си и след това почина.

Поради това подадох Заявление за разкриване на информация до провинциалното Бюро за управление на затворите. След техния отговор подадох искане за административен преглед. „Законът за затворите ясно постановява, че служителите в затворите трябва да защитават правото на задържаните да обжалват в съответствие със закона. С други думи, задържаните имат право да заявят, че не са виновни“, написах аз.

„Отказването от убежденията му е равносилно на признаване на вина. Член 7 от Закона за затворите гласи: „Човешкото достойнство на затворника не може да бъде унижавано, а неговата лична безопасност, законно имущество и правата му на защита, петиция, жалба и обвинение, както и други права, които не са отнети или ограничени според закона, не могат да бъдат нарушавани“. Това означава, че съпругът ми имаше право да заяви, че не е виновен“, продължих аз.

„Също така няма законова разпоредба, която да ограничава освобождаването под гаранция за тези, които заявяват, че не са виновни. Неправилно е да се отказва освобождаването на съпруга ми само защото отказва да се отрече от убежденията си. Съществува правният принцип, че „всичко, което не е забранено, е позволено“, обясних аз.

Тъй като Бюрото за управление на затворите не отговори на искането ми, подадох административен преглед. Освен че посочих служителите, нарушили закона, аз повторих, че Фалун Дафа е напълно законна и че съпругът ми също е спазвал закона. По-късно служител от Бюрото за управление на затворите ми се обади и каза, че документите ми са много добре написани. Служител от градския Департамент по правосъдие също се свърза с мен и каза същото.

Съпругът ми почина

След като съпругът ми беше изпратен в затвора, подадох документи до затвора и съдебната система в негова защита.

Поради преследването той страдаше от тежка анемия и едното му око беше почти ослепяло. Медицински експерт каза, че продължителната анемия може да доведе до органна недостатъчност. Това е сериозно, защото такава недостатъчност, особено сърдечна, може да отнеме живот по всяко време.

Затова подадох Заявление за изпълнение на задълженията до затвора, провинциалното Бюро за управление на затворите и Департамента по правосъдие. Тъй като това беше заявление за изпълнение на служебни задължения, можеше замесените лица да бъдат подведени под административна отговорност за злоупотреба.

Дъщеря ми и аз също ходихме многократно в затвора и Бюрото за управление на затворите, за да подадем заявление за медицинско освобождаване на съпруга ми. Но мина една година и затворът не го обработи. Затова подадох жалба и затворът изпрати двама служители в нашия град.

Когато пристигнаха, беше вече обяд и те отидоха заедно с дъщеря ми в районния Департамент по правосъдие. Служителите там бяха враждебни и дори се опитаха да ни изгонят. Служителите от затвора ни подкрепиха и много се стараеха да осигурят медицинското освобождаване. Но Департаментът по правосъдие упорстваше, твърдейки, че форматът на документа е неправилен. Затворническите служители нямаха избор и се обадиха на директора на затвора Дзян. Той им каза да попълнят формуляра по новия формат и да го предоставят при следващо посещение.

Като видя, че служителите на затвора много ни подкрепят, дъщеря ми им благодари и ги покани да хапнат нещо. Те отказаха и единият каза: „Дзян ни заръча да ви предадем, че майка ви е много добър писател. Надяваме се да не подава повече жалби“.

„Разбира се, майка ми е много способна и преди пътуваше из цялата страна по бизнес. Семейството ми разчита на нея“, каза дъщеря ми.

По-късно чухме, че Дзян е бил преместен на друга длъжност.

Друг път когато служителите от затвора отишли в Департамента по правосъдие, отново били върнати – с извинението, че документите са незадоволителни.

Шест месеца по-късно съпругът ми отново беше хоспитализиран. Но затворът не ме уведоми – обадиха се само на дъщеря ми. Аз научих и се обадих на главния лекар. Докторът каза, че съпругът ми е на ръба на смъртта, като са издадени три известия за критично състояние, и ни помоли да дойдем.

Веднага се обадих на директора на болницата към затвора, за да попитам за съпруга ми. Той каза, че е добре.
„Чух, че е в критично състояние“, отвърнах.
„Кой го каза? Кой ви каза?“ попита той.
„Това не е важно“, продължих. „Кажете ми, съпругът ми в критично състояние ли е?“.
Като видя, че съм твърда, директорът омекна и каза, че мога да го посетя на следващия ден.

Дъщеря ми и аз отидохме там на следващия ден. Това беше през 2022 г. и си купихме защитни костюми заради пандемията. Но бяхме спрени от карантината по пътя и трябваше да се върнем. След настойчивата ми молба директорът на болницата се съгласи да ни пусне като изключение на следващия ден. Преди да пристигнем, той ни съобщи, че съпругът ми е починал.

Затворът каза, че ще изпрати автомобил, за да ни вземат за посещението, но аз отказах. „Опитвахме се да посетим съпруга ми, докато беше жив, и не ни позволихте. Сега той е мъртъв — какъв е смисълът да идваме? Защо се страхувахте от нашето посещение по-рано?“. попитах.

Като видяха, че няма да отида, затворът изпрати няколко служители да преговарят. Сред тях беше и мениджърът по образование Хън, който беше враждебен.

Той каза: „Трябва скоро да кремираме тялото. Иначе лицето му ще почернее и ще го кремираме, независимо дали сте съгласна или не“.

Аз отвърнах: „Правете каквото сте намислили, ако това е плана ви. Съпругът ми умря в затвора без причина. Нямаше нито един член на семейството, когато почина. Имам много въпроси и затова кремацията трябва да бъде отложена“.

Той замълча.

След това подадох документи с искане затворът да отложи кремацията, докато не бъдат изяснени правните въпроси. Но служителите в затвора настояваха, че политическата обстановка е напрегната и трябва да кремират тялото възможно най-скоро.

Двете ми дъщери и аз отидохме в погребалния дом. Тялото му вече беше подготвено, облечено със собствените му дрехи. Попитах дали дъщерите ми могат да го видят за последен път. Те отказаха, като казаха, че само „официално признатият член на семейството“ може да го види.

Аз казах: „Те са неговите дъщери. Трябва да им позволите да видят баща си“. След известно колебание те се съгласиха.

След това обсъдихме кремацията. Със сълзи казах: „Чувала съм, че залите за кремация са много тъмни. Моля, включете повече светлина по време на кремацията“. Един служител отвърна: „Ще включим лампите“.

След кремацията служителите от затвора си тръгнаха. Дъщерите ми и аз плакахме, държейки урната.

След кремацията затворът изпрати няколко души да разговарят с мен, опитвайки се да ме убедят да приема компенсация. Аз не се поддадох. Накрая един от тях каза: „За другите хора плащаме само 8 000(1895,91лв.) или 9 000 юана (2132,9 лв.) в случай на смърт. За вас ще платим повече, вероятно 10 000 (2369,89 лв.) или 20 000 юана (4739,78 лв.). Но не може да е повече от 50 000 юана (11849,46 лв.)“.

Казах, че няма смисъл да обсъждаме това. „Ако не практикувах Фалун Дафа, щях да намеря голяма тояга и да ви ударя с нея. Всъщност и вие бяхте измамени от ККП да извършвате лоши дела, като станахте жертви на преследването“. обясних. „По-добре мислете два пъти, преди да направите нещо подобно отново“.

Накрая Гао от Бюрото за управление на затворите се свърза с мен и каза, че той отговаря за директора на затвора. Попитах защо не ни позволиха да посетим съпруга ми след като бяха издадени три известия за критично състояние. „Мисля, че има злоупотреба с власт и искам да знам какво се е случило,“ обясних. Те държаха тялото на съпруга ми замразено в погребалния дом и затворът не се свързваше с мен известно време.

След многократни искания ми беше позволено да посетя затвора, където ми показаха видеозапис от наблюдението на съпруга ми в затвора. Той беше малко над десет минути дълъг и видеото беше редактирано.

Когато поисках да видя цялото видеонаблюдение, ми казаха, че останалите видеа са изтрити и е запазена само тази част. Като усетих, че нещо не е наред, подадох заявление за разкриване на правителствена информация, но никой не отговори.

Затова се обадих на екипа на прокуратурата в затвора и на провинциалното Бюро за управление на затворите, за да получа достъп до пълното видео. Направих 27 телефонни обаждания за около един месец, но никой не отговори. В следващите два месеца направих 299 обаждания. Линията беше свързана 13 пъти, но никой от отговорните лица не беше наличен. Направих запис на всички тези обаждания.

В края на 2023 г. директорът на затворническата болница ми се обади, като каза, че директорът на затвора ще се срещне с мен на определена дата. След като децата ми и аз пристигнахме в хотела, видяхме, че в стаята вече има над десет служители. Имаше и видеокамера, насочена към седалките, запазени за нас. Казаха ни, че това е изслушване.

Сцената ме разстрои и дори планирах да си тръгна. С толкова много хора вече там, те бяха подготвили всичко добре. Не ни уведомиха предварително, защото планираха да ни изненадат. Бях недоволна, защото не ми показаха видеото, а сега правеха това с нас. С мен бяха само двете ми дъщери и племенникът ми. Тогава си помислих: добре, щом съм тук, да видим какво ще направят – аз съм практикуваща Фалун Дафа, така че не се притеснявам.

След като изслушването започна, водещият се представи и каза, че е местен координатор на PLAC. Той каза, че има четирима души от затвора и шест служители от местното правителство, включително представители на Националния народен конгрес (NPC) и Китайската народна политическа консултативна конференция (CPPCC). Бинг от Отдел 610 също беше там. Аз го прекъснах и казах, че не мога да запомня всички имена. Извадих тетрадка от чантата си и казах, че трябва да запиша името и телефонния номер на всеки човек.

„Няма нужда да го правите“, каза водещият.

„Трябва да ги запиша, защото ще следя какво се случва по-късно“, настоях аз.

Като видя, че няма как да ме спре, той се съгласи.

Така един по един записах имената, телефонните номера, работните места и длъжностите им. Те нямаха друг избор освен да ми кажат. Когато попитах последния човек, той се изплаши и се отдръпна.

„Няма нужда да ме записвате. Аз съм само адвокат“, каза той, като махна с ръка.

Това ме развесели: „Ако сте адвокат, от какво се страхувате?“. Изглежда, дори адвокатите знаеха, че тази среща е нещо грешно.

Директорът на затворническата болница главно говореше за това как са „спасили“ съпруга ми и са работили по медицинската му условна свобода. Лукав и лицемерен, той каза, че са направили всичко възможно. Обикновено един задържан би имал много посещения и телефонни обаждания всяка година. Но на съпруга ми бяха позволени само три обаждания с дъщеря ми. Те мислеха, че могат да казват каквото си искат.

В отговор на изявлението на директора на затворническата болница, както по-малката ми дъщеря, така и аз станахме и обяснихме многобройните опити, които направихме да посетим съпруга ми, но без успех. Директорът на затворническата болница беше в паника и можеше само да повтори писменото изявление, което беше подготвил по-рано. Хората можеха да видят, че това, което казваше, не съответства на фактите. По моя настойчиво искане той се съгласи да ни предостави медицинския запис от затвора.

След това семейството ми и аз отидохме в затвора и разговаряхме с надзорния офис на прокуратурата. По мои многократни искания, затворът копира медицинските досиета на съпруга ми, общо четири пъти. Служителите казаха, че са похарчили над 100 000 юана (23698,92 лв.) и че са направили всичко възможно.

Има поговорка: „Човек предлага, Бог разполага“. Между тези медицински записи и звукозаписите на лекарите, съмишленици практикуващи откриха някои проблеми. Общата медицинска сума от 140 000 юана (33178,49 лв.) звучеше като голяма сума. Но подробните прегледи показаха, че 70% от времето на болничния престой и 85% от разходите са били за последните две хоспитализации на съпруга ми. Бяха само с една седмица разлика и точно преди смъртта му.

Какви лечения са предоставени по това време? Главният лекар каза, че не биха приели такъв пациент, ако затворът не поиска. Това е защото такова късно заболяване е било неизлечимо, дори в най-добрите болници в Пекин. Единственото, което са можели да направят, е да облекчат болката и да удължат времето за посещения на членовете на семейството. Така че, тези процедури не са били медицински лечения в реалния смисъл.

По време на предходните две хоспитализации, от друга страна, съпругът ми е бил изписан, докато медицинските му показатели все още са били в опасно състояние. „И те не могат да се считат за медицински лечения. Дори да имаш грип, би отнело повече време и щеше да струва повече“, каза ядосано дъщеря ми.

Служителите планираха да уредят това по време на изслушването и да ми изплатят 10 000 юана (2369,89 лв.) компенсация. Над десет служители дойдоха, защото искаха да ни заплашат и да ни принудят да подпишем споразумението за компенсация. Но резултатът беше различен от очакваното. След като видяха това, предложиха 50 000 юана (11849,46 лв.), но ние отказахме.

В отговор на това нетипично изслушване, отново подадох заявление за разкриване на правителствена информация към затвора, провинциалното Бюро за управление на затворите и Министерството на правосъдието. Никой не отговори. Затова поисках административен преглед чрез провинциалното правителство. Това провокира отговора на Министерството на правосъдието. Но когато се обадих в затвора, никой не вдигна. Подадох жалби и нямаше обратна връзка.

Междувременно посетих и водещия на изслушването. По други канали научих, че той е заместник-директор на градския Отдел 610. Тъй като той беше водещият, смятах, че трябва да носи отговорност за това. Затова го посещавах веднъж седмично след изслушването. В началото, охранителят казваше, че е в командировка; по-късно казаха, че е на конференция. В рамките на шест месеца го посетих над 20 пъти и никога не се срещнах с него. По-късно казаха, че се е пенсионирал и повече няма смисъл да го търся. Попитах кой е неговият приемник и те казаха, че никой не е заел позицията му. Минаха два месеца и все още нямаше приемник.

Вероятно това не беше нещо, което служителите очакваха. Те мислеха, че контролират всичко, когато планираха изслушването; в крайна сметка то се превърна в нещо, което всички искаха да избегнат.

Бин също беше на изслушването, но не каза нищо от името на затвора.

Продължих да се свързвам с провинциалното Бюро за управление на затворите и Министерството на правосъдието. В зависимост от различните ситуации, изпращах различни документи в отговор.

Лан беше назначен за нов заместник-директор на затвора през май 2024 г. Преди това беше много трудно да се срещна със служители на затвора, докато съпругът ми беше задържан. След като Лан получи позицията, той често проявяваше инициатива да ме посещава. Затворът е стотици мили от моя град. Но той идваше с други служители и ме посещаваше три пъти седмично. Смятах, че е твърде много, затова казах, че ще пътувам извън града. Той каза, че няма проблем, защото ще изчака, или можем да се срещнем в града, където отивам.

Един път отидох в Министерството на правосъдието и беше късно през деня. Но той ми се обади отново. Казах, че съм в провинциалната столица. Той каза, че няма проблем и също е в този град. Помислих си, че Министерството на правосъдието го е уведомило за пътуването ми и го е помолило да дойде.

Всеки път, когато разговаряхме, той споменаваше кремацията на тялото на съпруга ми и предложи прокуратурата да отговори на въпросите ми по-късно. Казах „не“ и че първо трябва да решим тези въпроси. Изглежда, че висшите служители му оказват голям натиск. Това също означаваше, че въпреки че предишните ни усилия не изглеждаха успешни тогава, те работеха в дългосрочен план.

Като видя, че няма да се предам, Лан започна да използва други методи, за да ме притиска. След смъртта на съпруга ми, по-голямата ми дъщеря страдаше от депресия и не можеше да работи. Затова Лан започна да тормози по-малката ми дъщеря, нейния съпруг и по-големия ми зет на техните работни места. Тъй като те са държавни служители, Лан каза, че кариерите им и дори образованието на децата им ще бъдат засегнати, освен ако не се предам.

Този натиск наистина изплаши втория ми зет. Тежко повлиян от промиването на мозъци от ККП и предстоящото му повишение, той се разтревожи. Освен това тяхната дъщеря трябваше да кандидатства в университет след няколко години. Затова обсъди с дъщеря ми развод. Когато дъщеря ми ми каза това, казах: „Моля те, не се тревожете. Мога да прекъсна връзката с вас, за да не пострада семейство ви“. Дъщеря ми каза, че не това е имала предвид. Казах ѝ, че все пак ще се преместя обратно в собствения си дом и това ще е от полза за всички.

Преместването и живеенето сам беше също голямо решение за мен. Много години преди това бях търговски мениджър. Тъй като често пътувах по работа и не умеех добре да готвя, оставях чек в близък ресторант за двете ми малки деца, за да ядат там, и плащах сметката, когато се връщах. Съпругът ми не беше зает на работа, затова той готвеше. Дори след пенсионирането ни, той все още готвеше. Преместих се при по-малката ми дъщеря веднага след ареста на съпруга ми. Сега трябваше да стана независима. Започнах да готвя, а дъщерите ми често ми носеха храна. Свикнах с този живот и, тъй като никой друг не беше вкъщи, имах и повече свобода.

Лан също се свърза с местния PLAC и заплаши да мобилизира провинциалната правосъдна система, за да реши въпроса, свързан с моя съпруг. Когато се срещахме с други практикуващи, забелязвахме, че някой ни следи и подслушва. За да намалим натиска върху другите практикуващи, започнахме да се срещаме по-рядко.

Лан продължаваше да говори с мен често. Бях малко раздразнена, освен това стана по-трудно да се срещам с другите практикуващи. Затова, за известно време отказах да го виждам. По-малката ми дъщеря нае редовен адвокат, за да води преговори със затвора.

Тъй като Лан често посещаваше работните места на по-малката ми дъщеря и на зет ми, колегите им се дразнеха. Те често казваха на Лан да си тръгне, тъй като хората, които той търсеше, не бяха там. Дъщеря ми и зет ми също загубиха търпение. Те казаха на Лан, че това е моето лично решение и нищо не могат да направят. Лан вече не беше враждебен и стана учтив.

След известно време отидох в провинциалния град, за да се срещна с чиновници от Министерството на правосъдието, Бюрото за управление на затворите и провинциалното правителство. Казах, че съпругът ми почина преди три години. Ако това не бъде решено, ще отида в Пекин. Провинциалното правителство ми каза да не отивам в Пекин и че ще работят по случая. По-късно Министерството на правосъдието призова Бюрото за управление на затворите да обработи моя случай. Те също поискаха допълнителна информация и се свързаха с моя адвокат.

Един ден по-рано тази година, моят адвокат каза, че затворът ще увеличи сумата на компенсацията и поиска среща. Съгласих се, и един ден се срещнахме на работното място на по-малката ми дъщеря, там бяха и Лан и неговия ръководител.

В началото поисках 300 000 юана (71096,76 лв.). Те казаха, че е твърде много. В крайна сметка се съгласихме на 198 000 юана (46923,86 лв.). Това не отговаряше на очакванията ми. Но като видях как се молят за споразумение и дори жертват дневните си за командировки за компенсацията, се съгласих.

Затворът кремира тялото на съпруга ми.

Гледайки назад през тези години, работих с много държавни агенции, включително затвора, провинциалната полиция, провинциалното Бюро за управление на затворите, провинциалното правителство, провинциалната Федерация на жените, градския PLAC, местната полиция, съд, Министерството на правосъдието, окръжния съд и Комисията за дисциплинарен надзор. Моят опит е, че не трябва да се страхуваме, дори ако служителите са агресивни. Ако помним кои сме и че сме тук, за да помагаме на Учителя да спаси хората, ще бъдем свързани с божествената сила. Това ще потисне злото и ще валидира Дaфа. Нашето състрадание също ще помогне за спасяването на хората.

Случаят със затвора вече е приключил. Планирам да се свържа с Министерството на правосъдието (за отказа от медицинска условна свобода на съпруга ми), с полицейското управление (за конфискуване на личните вещи на семейството ми) и с Агенцията за социално осигуряване (за приспадане на пенсията ми). Истинската цел е да им разкажа фактите за Дафа и преследването, за да спрат да участват в него. Това ще помогне да се противопоставим на преследването, ще помогне на тези служители и ще утвърждава Дафа.

Това са моите лични преживявания. На почти 80 години съм и имам само средно образование. Знам, че всичко, което направих, не би било възможно без напътствията на Учителя и подкрепата на местните практикуващи. Искам също да благодаря на практикуващите от Форума за правосъдие и за безкористния принос на всички.

Връзка към източника: en.minghui.org/