Упадъкът на олимпийските кръгове

Сегашното настроение към китайския комунистически режим, сравнено с това преди седем години, когато на Пекин бе предоставеното домакинството на Олимпийските игри през 2008 г., може да се нарече всичко друго, но не и гордост. Понастоящем, Пекин се намира в неудобната ситуация, в която международната общност предлага редица мероприятия, целящи бойкот на Олимпиадата през 2008 г. Групи, подкрепящи мултинационалния бойкот на Игрите, има дори в Норвегия, която преди стоеше настрана от международни политически въпроси.

За най-непоносим обаче китайският комунистически режим намира факта, че неговият собствен народ участва в тези мероприятия. Пример за това са 3000-те фермери от село Чинхуа, град Фужин, провинция Хейлонджиан, подписали петиция „срещу Олимпиадата и в подкрепа на човешките права”.

Изминали са едва седем години откакто Пекин спечели наддаването за Олимпиадата през 2001 г. Тъй като митичното очарование на впечатляващата икономика на Китай не е отслабнало, защо международната общественост продължава да има едно коренно различно впечатление за тази държава? Анализирайки различни лозунги за бойкот на Игрите, забелязваме, че тези широкомащабни усилия са подхранени от отказа на Китай да уважи предишните си обещания и от занемаряването на правосъдието. Преди седем години, китайският комунистически режим обеща да се заеме с ужасяващото си досие по отношение на човешките права, за да бъде домакин на Олимпиадата през 2008 г. Но когато Игрите бяха присъдени на Китай, режимът направи твърде малко, за да подобри влошаващата се ситуация с човешките права. Тъкмо обратното, засилването на политическия натиск и по-мощната мрежа от тайни агенти превърнаха една лоша ситуация в по-лоша такава.

I. Бойкотът на Олимпиадата е в резултат на отказа на Китай да изпълни своите обещания

Отношението на Китай към бойкота направи страната за смях. Китайският комунистически режим често възпира онези, които говорят срещу него, обвинявайки ги в политически престъпления като „заплаха за националната сигурност”, „подривна дейност срещу правителството” и „незаконно издаване на държавни тайни”. Тези критици често свършват зад решетките заради провиненията си.

Но стане ли дума за бойкота, Китай, в нетипичен за него стил, деполитизира въпроса и настоява международната общественост да не политизира Олимпиадата. Пример за това е един цитиран в китайската държавна медия професор, според когото онези, които смесват Олимпиадата с политика имат „напълно погрешно разбиране за духа на Олимпиадата”. По-нататък репортажът обяснява, че бойкотът, организиран от Америка и 60 други държави срещу московската Олимпиада, не е бил нищо повече от един „груб фарс”. В действителност, силно политизираният китайски комунистически режим е последният, който има право да настоява за дистанциране от политиката.

През юли 2001 г. в Москва, когато издигна своята кандидатура за Олимпиадата, Китай бе решен да спечели Игрите на всяка цена. За да затвори устата на дисидентите, Китай обеща на МОК и на своите опоненти, че ако му бъде присъдена Олимпиадата през 2008 г., той ще подобри състоянието с човешките си права.

Но през изминалите няколко години човешките права в Китай не са се подобрили, а положението става все по-тежко. Базираната в Париж организация „Репортери без граници” следи отблизо състоянието с човешките права в Китай. „Репортери без граници”, която е преобладаващата сила зад бойкота срещу Олимпиадата, продължава да критикува силния контрол над общественото мнение и да протестира срещу враждебната реакция на режима към критикуващите го.

За да накарат правозащитната организация да замлъкне, през януари 2007 г. китайските власти поканиха Робърт Менард, генерален секретар на „Репортери без граници” и Винсънт Брос, директор на азиатския офис на организацията, да посетят Китай. По време на визитата китайските държавници обещаха подобрение в състоянието с човешките права в Китай, но казаното от тях бе безочлива лъжа, а „Репортери без граници” бяха измамени, за да се откажат от бойкота.

По време на своя престой в Китай, Менард отправи десет изисквания за подобряване свободата на печата. Той наблегна особено на повторния иск за освобождаване на хвърлените в затвора репортери и дисиденти, обвинени в политически престъпления за публикуването в Интернет на критикуващи режима статии. Списъкът включваше над 100 дисиденти, репортери и защитници на свободата на словото. Менард изброи онези с най-лошо здравословно състояние, най-възрастните и хората, които са били в затвора най-дълго време. Китайските власти обещаха, че „няма проблем с освобождаването” и в допълнение уточниха датата, на която ще бъде гарантирано или освобождаването, или правото на посещения. Освен това Китай даде гаранции, че „Репортери без граници” ще може да установи седалище в страната и обеща да премахне забраната, наложена над определени уебсайтове.

Седем месеца по-късно обаче, Китай не бе изпълнил нито едно от обещанията си. „Репортери без граници” нямаха друг избор, освен да стартират нова кампания. Директорът на организацията писа до МОК с настояване Китай да започне да прави нещо относно своето обещание за подобряване ужасното си досие с човешките права.

За лого на новата си кампания организацията прие пет преплетени белезници вместо Олимпийските кръгове. Новото лого е израз на идеята, че китайският комунистически режим е превърнал страната в един огромен затвор; то е отражение на отнетата свобода, от което страда китайският народ.

II. Бойкотът срещу Олимпиада 2008 е основан на политическа справедливост и етично благородство

В сравнение с другите бойкоти в историята, бойкотът срещу Олимпиада 2008 има две отличителни черти:

Преди всичко, призивът за този бойкот идва от международни правозащитни организации като „Амнести Интернешънъл”, чийто поддръжници са от всички сфери на живота – от политици и известни личности до обикновени гимназисти. Те са движещата сила зад тази инициатива. Към тези усилия подкрепа изразиха организации и личности като Съюзът за Хюмън Райтс в Австралия, състоящ се от голям брой бивши канадски политици, калифорнийският конгресмен Том Лантос, бившият канадски държавен секретар за Азиатско-тихоокеанския район Дейвид Килгор и френцузойката кандидат-президент Сеголен Роял.

Въпреки това, посланичката на UNICEF Миа Фароу, е тази, която дава на бойкота най-силен тласък. В статията й, публикувана в „Уолстрийт Джърнал” на 28 март 2007 г., тя осъди Китай за неговата подкрепа на режима в Судан, което „на свой ред е причина за геноцида в Дарфур”. В допълнение тя нарече Игрите „Геноцидната Олимпиада” и призова към нейния бойкот.

Освен това, Миа Фароу написа и друга статия за изтъкнатия кинорежисьор Стивън Спилбърг, пристигнал в Пекин в средата на април, за да помага на Пекин в популяризирането на Олимпиадата. Тя запита дали Спилбърг знае, че кървавите пари на Китай стоят зад геноцида в Дарфур. В отговор на нейните обвинения Спилбърг се свърза с китайския лидер Ху Цзинтао и осъди геноцида в Дарфур, призовавайки Пекин да упражни своето влияние върху Судан, за да се „прекрати страданието на хората там”.

Понастоящем Канада е държавата с най-силен глас в подкрепа на призива за бойкот. Дори канадските студенти подкрепят бойкота. Най-активен е Студентският съюз към университета "Саймън Фрейзър" в Канада.

Съдейки по споменатите многобройни организации може да се заключи, че поддръжниците на бойкота не са ограничават до групите, наричани от Китай „анти-китайски сили” – като японци, Фалун Гонг или тайванската групировка за независимост – нито са т. нар. „вулгарни персони”, които целят да се сдобият със слава посредством тази инициатива.

Второ, причината за бойкота на пекинската Олимпиада не е обвързана с личен интерес на застъпниците му. Тяхната загриженост е за състоянието с човешките права на китайския народ и за сътрудничеството между китайския комунистически режим и суданските власти. Поддръжниците на бойкота просто не могат да толерират нарушенията на човешките права в Китай, Судан, Зимбабве и т.н.

С други думи, бойкотът срещу Олимпиадата е най-оправданият бойкот в историята в етично-нравствено отношение. Участващите в бойкота не са мотивирани от личен интерес, те са видели доказателства за злоупотреби. Това включва видеозаписи на китайски фермери, жестоко пребивани от размахващите палки полицаи, военни и мафия, изпълняващи заповеди на местни управници, които искат да накажат съпротивляващите се на насилственото облагане на земите с данък фермери.

Подкрепящите бойкота знаят също, че режимът може да прогонва хората от домовете им без предупреждение в името на благоустрояването на града. Възмутени от китайските власти, известни сред някои като „врагът на Интернет”, поддръжниците на бойкота изразяват съчувствие и към обикновените китайски граждани, хвърлени в затвора за публикуване на своето мнение в мрежата.

Освен това, те са наясно и с факта, че Китай е най-големият източник на човешки органи в света и съзнават жестокостта и безчовечността, използвани в твърде широкоразпространената практика на принудителни аборти.

На призоваващите към бойкот е известен и фактът, че освен насилието към хора, голям брой животни също са ненужно малтретирани в Китай.

Поради гореспоменатите причини, чрез действията си те се стремят да дадат израз на едно забележително желание - да помогнат за подобряване положението с човешките права на хора, живеещи в една страна, която повечето от апелиращите за бойкот не са посещавали.

В сравнение с изливащата мърсотия група по време на мероприятията на бойкота, поддръжниците на бойкота демонстрират висока етична нравственост. Дори китайските власти трябваше да признаят, че изливащите мърсотията в протест на бойкота са действали на своя глава.

В статия в „Глобъл Таймс” (Global Times) от 7 април 2007 г., озаглавена „Отделни политици упражняват натиск върху Китай със заплахи за бойкот на пекинската Олимпиада, но получават много малко подкрепа сред западните медии”, китайски държавен служител казва: „Сега Китай е икономически силна страна. Много държави и компании са съсредоточили интересите си тук и внимават с действията си, за да поддържат отношенията си с Китай добри.” Това изявление казва всичко. Китайският комунистически режим е напълно наясно, че освен блясъка на материалните облаги, той не може да предложи никакви етични стимули.

Подкрепата на олимпийския бойкот сред китайците е много рядко срещана, но напълно достойна за похвала. Въпреки натискът, оказван от тайни агенти и полицията, петиция, подписана от фермери в Хейлонджианг, гласи: „Искаме човешки права! Не Олимпиада!” – знак, че тези хора отказват да толерират мизерното съществуване в името на този спектакъл.

III. Китайците осъзнават - човешките права са по-важни от златните медали и Олимпиадите

Общественото мнение в Китай е силно критично към „политиката на златните медали” още от Олимпиадата през 2004 г.

Посредством пропаганда и идеологическо обучение години наред китайският комунистически режим натрапва политическата илюзия, че печеленето на златни олимпийски медали се равнява на увеличаване мощта и просперитета на Китай. Обърнете внимание, политическата линия на този режим е фокусирана върху изграждане престижа и военната мощ на страната. Дори натрапваното от реформите насам „икономическо развитие” е с цел да се направи държавата по-силна, не да се донесе благоденствие на хората. Човешките права не представляват фактор, включен в техните политически сметки.

Ето защо режимът поддържа благовидното разбиране, че Олимпиадата е възможност той да демонстрира властта си и да грабне международното признание. Спечелването на голям брой златни медали или домакинстването на Игрите се считат за ключови стратегии в популяризирането на китайския престиж в международно отношение и в хармонизирането на обстановката в страната.

Режимът продължава да пропагандира, че с домакинстването на Олимпийските игри ще донесе светло бъдеще на Китай, по примера на Япония и Корея, които така се превърнали в модерни държави.

Когато на 29 юли 1984 г. Су Хайфен спечели първия златен медал на Олимпиадата в Лос Анжелис след отсъствието на Китай от Олимпийските игри в продължение на 28 години, китайската публика бе обхваната от въодушевление.

Един репортаж в China Youth Daily, озаглавен „Победа по стрелба в Прадо” с автор Сун Жие впоследствие бе включен в учебник за началните училища. Оттам насетне обаянието на този олимпийски златен медал остави отпечатък в съзнанието на цяло едно поколение и се превърна в жизненоважна част от китайската мечта за силна държава.

„Олимпийските комплекси” станаха едно от важните средства, използвани от китайския режим за спечелване подкрепата на обществото. Много китайци (включително и голям брой в чужбина) считат подкрепата на пекинската Олимпиада за патриотичен акт. Когато Пекин бе избран за домакин на Олимпиадата през 2001 г., много китайци бяха на мнение, че международният престиж на страната ще бъде силно повишен.

Но в действителност, тази политика на „златния медал” относно физическото образование не подобри общото физическо здраве и благоденствие на нацията. С изключение на станалите с парите на данъкоплатците златни медалисти и на лично облагодетелствалите се от програмата държавници, широката публика така и не разбра каква е връзката между броя на олимпийските медали и жизнения стандарт.

По време на Олимпиада 2004 Китай стана втора по брой златни медали. Докато държавниците празнуваха постижението, общественото мнение в Китай, на което режимът не обърна внимание, зае критична позиция спрямо „олимпийските комплекси”. Така наречената политика на „златния медал” бе критикувана от мнозина. Критиката може да бъде обобщена както следва:

1. Подозрение спрямо политиката на „златния медал” - дали тя в действителност облагодетелства широката публика?

Китайските атлети спечелиха 32 златни медала по време на Олимпиада 2004, следвайки САЩ с техните 35 медала. Предвид обещанието за „олимпийските комплекси”, китайците би трябвало да са щастливи и горди от това постижение. Но, започнали да осъзнават ситуацията, китайските граждани не бяха развълнувани от олимпийската слава – те забелязаха, че огромната инвестиция, направена от режима в преследването на златни медали е за сметка на общественото благосъстояние и не може да се сравни и резултата на техните бивши съветски съседи, постигнати с цената на сравнително по-малки жертви.

Общият брой златни медали, спечелени от Русия и други осем бивши съветски републики, в това число Украйна, Грузия, Узбекистан, Казахстан и Литва, достигна 45 (при общо 162 медала) – брой, който е по-голям от този на първенците САЩ.

В началото китайците смятаха, че политиката на „златния медал” на режима е оправдана, тъй като Съветският съюз прилагаше подобни стратегии. Обаче тези бивши съветски републики вече са демократични държави и не могат да разчитат на авторитарното разпределение на ресурсите, за да се надпреварват за олимпийското злато. С други думи, тяхното постижение в тази област е заслуга на самите атлети.

А колкото до олимпийския отбор на САЩ, китайците разбраха, че с изключение на няколкото доходоносни спорта, които са в състояние да подпомогнат материално професионалните атлети с привличане на голям брой зрители, почти всички американски състезатели се занимават с това непрофесионално, като трябва да балансират спортните се стремежи с някаква друга кариера. Контрастът с китайските атлети е значителен – всички те са професионалисти, издържани с парите на данъкоплатците.

Китайският народ разбра също така, че въпреки многото олимпийски медали на неговите атлети, на световната арена Китай не е спортен гигант. Сред първите десет държави по брой на златни медали досега се пада средно един медал на всеки един милион души, като съотношението варира до известна степен за отделните държави. Несъразмерността става по-очевидна когато споменем, че за САЩ съотношението е един златен медал на всеки 2,85 млн. души, а за Китай - на всеки 20,59 млн. души.

Китайците осъзнават ясно случващото се около тях - образователната система на държавата им е толкова изостанала, че около 50 млн. деца не са в състояние да ходят на училище; размерът на неизплатените от режима социални пенсии достига 1 трилион юана (125 млрд. щ.д.), което се равнява на половината от брутния вътрешен продукт на Китай. Много хора не могат да си позволят да се разболеят, тъй като проектът на режима за реформа на здравното осигуряване е минимизирал финансирането на системата за социални грижи и повечето китайци просто не разполагат с парите, необходими, за да отидат на лекар.

Докато мнозина в страната живеят в изключителна мизерия, китайският режим пилее огромни суми пари за златни медалисти с надеждата за подобряване на международния имидж на Китай. Дали това е в интерес на китайския народ и в съгласие с желанията на обикновените хора?

2. Колко струва всеки един златен медал?

Статия, озаглавена „Предупреждение за капана на олимпийските златни медали”, отразява тази гледна точка още по-нататък. Авторът разкрива шокиращи цифри - след Олимпиадата в Сидни през 2000 г. служебните разходи на китайската Главна дирекция на спорта са се покачили от 3 млрд. юана (около 400 млн. щ.д.) до смайващите 5 млрд. юана (около 500 млн. щ.д.). Китай е похарчил близо 20 млрд. юана (2,5 млрд. щ.д.) по време на четиригодишната подготовка за Олимпийските игри в Атина. Ако предположим, че в Атина Китай е спечелил 30 златни медала (всъщност те са 32), стойността за всеки златен медал е около 700 млн. юана (90 млн. щ.д.), което ги прави може би най-скъпите златни медали в света.

Бао Мингсиао, директор на Института по физически науки към Главна дирекция на спорта, заяви, че не е редно да се включват всички разходи на Главна дирекция на спорта към разходите за златните медали. Той добави, че китайският режим харчи средно между 4 и 5 млн. юана (500 000 – 600 000 щ.д.) за един олимпийски медалист. Тъй като китайската олимпийска делегация се състои от 400 атлети, сумарната инвестиция би била между 1,6 и 2 млрд. юана (0,2 - 0,25 млрд. щ.д.). Ако тази цифра се раздели на 32 – броят на спечелените златни медали, всеки златен медал би струвал между 50 и 60 млн. юана (6 – 7,5 млн. щ.д.).

Първоначално Бао Мингсиао възнамеряваше да разясни, че цената на един златен медал е под 700 млн. юана (90 млн.щ.д.), но дори една цифра между 50 и 60 млн. юана (6 – 7,5 млн. щ.д.) в никакъв случай не е малка.

Най-голямата ирония за китайския народ бе съвпадането на Олимпиада 2004 с откриването на учебната година в Китай. Тогава медиите съобщиха за много случаи на деца от бедни семейства, неспособни да заплатят таксата си за обучение, варираща от няколкостотин до няколко хиляди юана. Поради тази причина много деца и родители в страната се самоубиха.

От една страна имаме отправилия се към Атина китайски обществен елит, за да се наслади на една отпускаща и ободрителна екскурзия с посещение на Олимпийските игри; от друга - многото бедни хора в Китай, които се самоубиват поради безизходицата от високите такси за обучение. Така от страданието и борбата на бедните в Китай златните медали неизбежно загубиха блясъка си.

В резултат на това мнозина се чудят дали си струват бляскавото награждаване на атлетите и чиновническото прахосване на обществени фондове в чужбина под прикритието на Олимпиадата. Финансова ревизия през 2004 г. разкри скандал с присвояване на фондове от Главната дирекция на спорта, предназначени специално за Олимпийските игри, но вместо това парите били използвани за построяване на луксозни мезонети. Скандалът засили още повече съмненията и критиката на народа. В резултат на това някои блогъри изразиха недоволството си, казвайки, че голяма част от корупцията в Китай е възникнала под прикритието на Олимпиадата.

Златните медали или препитанието на хората – кое от двете е по-важно? Раздвоението по този въпрос е толкова сериозно, че много от по-трезвомислещите хора горчиво възкликват: „Искаме човешки права, а не Олимпиада”.

Заключение: Само държавите, които зачитат човешките права, ще бъдат уважавани в света

Остава само около година преди Китай да стане домакин на Олимпиада 2008. Китайският режим е пропилял огромни суми за разходи, които нямат нищо общо с прехраната на хората и които са провокирали много оплаквания сред китайския народ.

Поради това е много вероятно Китай да тръгне по стъпките на нацистка Германия и бившия Съветски съюз. Тези бивши диктаторски суперсили също използваха Олимпийските игри като средство за възвеличаване на своите „слава, величие и коректност”, но и двете се сринаха за по-малко от 10 години след домакинстването на Олимпиадата. Тъй като прецедентите са все още ярки в съзнанията ни, отказът на китайския режим да зачита човешките права може само да предизвика по-скорото начало на кризите.

На 30 април 2007 г. „Амнести Интернешънъл” издаде доклад от 22 страници, озаглавен: „Китай: Последни приготовления за Олимпиадата – репресиите над активисти засенчват смъртното наказание и медийните реформи”. Докладът прави кристално ясен факта, че целта на международната подкрепа за домакинство на Олимпиада 2008 от Китай е да се помогне на страната да подобри положението си с човешките права.

За целта управляващите в Пекин също обещаха да подобрят в широк мащаб състоянието с човешките права в Китай. Неотдавнашно проучване обаче разкри, че в подготовката си за домакин на Олимпийските игри Китай е арестувал и изпратил в трудови лагери без съдебен процес много повече хора, допринасяйки за една ситуация, която е дори по-лоша и от преди.

Този доклад безмилостно разкритикува плачевното състояние на човешките права в Китай, но поради ограниченията на дължината му и естеството на организацията той бе в състояние да изреди само някои индивидуални случаи на преследване срещу политически затворници и осъдени заради социални протести.

В действителност, ужасната жизнена среда на китайския народ допълнително подчертава ужасяващото състояние с човешките права. Инцидентът с тухларната в Шанси, който разкри голям брой поробени деца, принудени да работят в подземна фабрика за тухли, е просто типичен случай, насочващ вниманието към колапса на китайските селски области и изправените пред банкрут фермерски села. Тъй като други подобни инциденти са се случвали из страната, това в никакъв случай не е изолиран инцидент.

След като дадох тези примери и тъй като съм китайски учен със съвест, бих искал още веднъж да призова страната да помисли над следното - освен забогатяването си и засилването на военната си мощ, Китай би трябвало да приеме човешките права като неразделна част от своята цел за ставане на суперсила. Една държава може да бъде известна с военната си мощ и държавните си финанси, но ако народът й трябва да работи при ужасни условия и да живее под интензивен политически натиск, то независимо колко стратегии инициира Китай за подобряване на международния си имидж (като домакинстването на Олимпийските игри), той никога няма да спечели уважението на света и няма да реализира мечтата си да стане световен лидер.

По http://en.epochtimes.com/news/7-8-16/58691.html