В момента, когато щях да падна в пропастта, времето забави хода си

31 декември 1999 година, дъждът се лееше като из ведро и изглеждаше, че цялата вода, събрала се на Небесата, беше хвърлена надолу, за да измие земята. Бум, бум – капките дъжд удряха по покрива на автомобила.

Движейки се по извиващият се крайградски път, влязохме в зона, където нямаше пътни знаци. Чистачките работеха на максимална скорост, но въпреки това не успяваха да се преборят с дъжда. Имаше такъв облак, че изглеждаше, че сякаш се движим в облака.

Внезапно разбрах, че пътят свърши! И в този момент видях пред себе си стръмнината. С всичка сила натиснах спирачките и завъртях волана вдясно. Тогава видях надвиснали скали. Завъртях волана вляво. Рязък звук от суркането на моста на колата, търкащ се в земята. Удар! Автомобилът се вряза в нещо. Чух някой да вика: «Боже мой! Боже мой!»

Внезапно престанах да чувам дъжда. Изглежда силният валеж изчезна. Настъпи пълна тишина.

Някъде на върха видях покрива на автомобила, който бавно-бавно се издигаше като на филм, показан на забавен кадър.

Внезапно си спомних, че съм усъвършенстващ се и моето усъвършенстване все още не е завършило. В дълбината на душата си завиках: „Учителю!” И в този момент автомобилът замря и повече не се движеше. Внезапно отново чух шума на дъжда. Дъждът все още продължаваше да се лее и чух падащия надолу от планината поток. Едва можех да видя края на пътя. Автомобилът малко се върна. Никой не смееше да излезе от колата, иначе в резултат на изгубването на баланса щеше да падне надолу.

Извънредният телефон не работеше. Погледнах под краката си и за мое учудване видях домашната телевизионна антена и къс червен парцал от фланела. Завързах парцала за антената и го вдигнах през прозореца на автомобила. След дълго чакане, някой, покрит с мръсотия, премина наблизо и ни видя. След това, с помощта на дълго стоманено въже, използвано за спасение на хората, завързаха корпуса на нашия автомобил. Аз много внимателно излязох от колата. Вътре остана цялото ни оборудване за снимки, но аз държах книгата „Джуан Фалун”, притискайки я към гърдите си.

Автомобилът се люлееше на края на пропастта. Трите колела висяха във въздуха и само част от задното колело беше забито в пръстта. Всеки, който видя това, каза: «Вас, вероятно ви пази Господ!»

По време на нещастният случай аз изобщо не се изплаших. Вътре бях много спокоен и дори се шегувах. Проверих пулса си и той беше 70 удара в минута. Но, когато седнах в автомобила, дошъл за нас и изминахме малко път, ръцете и краката ми започнаха да треперят, и започнах да нервнича. Когато започнаха да ми задават въпроси, аз с тих глас отговорих: „Моля, моля, не ме питайте за нищо.” Гласът ми трепереше. Когато си спомних за това, действително ми стана много страшно!

С всеки може да се случи нещастен случай. Това е резултат от натрупаната за много животи карма. Аз практикувам Фалун Гонг. Ако Учителят не бе ме защитил с властта си, щях да се разбия на парчета. В „Джуан Фалун” Учителят казва:”

„Затова по пътя на самоусъвършенстването, е възможно, ти да бъдеш подложен на някакви опасности. Но по време на възникването на такива опасности няма да се страхуваш, недопустимо е ти действително да бъдеш подложен на опасност...

Обикновено не се боят, когато им се случат такива неща. Но страхът може да дойде по-късно.”

Сред хората, практикуващи Фалун Гонг съществуват много такива вълшебни истории. С много вече са се случвали неща, подобни на това, за което аз днес ви разказах.

Версия на китайски език: http://www.minghui.org/mh/articles/2006/9/1/136816.html

По http://www.ru-enlightenment.org/docs/2006/1010/510280.htm