Историята за самоусъвършенстването на Буда Миларепа (част 9)

Minghui.org

През цялата история Хималаите са били район с много самоусъвършенстващи се. Хората там водят обикновен, скромен живот и всеки пее и танцува. Те също така почитат Буда Фа. Преди почти едно хилядолетие в този регион е имало един самоусъвършенстващ се, наречен Миларепа. Докато на множеството Буди и Бодхисатви им е отнело много животи и са преживели много нещастия преди да се самоусъвършенстват до Съвършенство, Миларепа е постигнал равностойна могъща добродетел в един живот и по-късно е станал известен като основател на Бялата Секта на Тибетския Будизъм.

(Продължение от Част 8)

Измина още една година и всички дрехи, които имах, наистина се захабиха. Дори коженото палто, което ми беше дала леля ми за продажбата на земята, беше като кожа на труп. Мислех си да ги зашия едно към друго, за да направя възглавница, но след това помислих, че човешкият живот е краткотраен и непредвидим. Беше възможно дори да умра тази вечер, затова би било по-добре да прекарам времето си в практикуване на медитация. Така че сложих износените си дрехи под себе си, покрих долната част на тялото си с нещо произволно и облякох парче от съдран чувал от печено ечемичено брашно върху горната си половина, с парче съдран плат, покриващ необходимите части на тялото. Но парчето плат беше твърде съдрано и твърде старо и нямаше начин да го използвам. Мислех си, че мога да го закърпя, но нямах игла или конец. В крайна сметка направих въже от лугачка, за да завържа заедно тези три неща, като ги овързах около горната част на тялото си и кръста си. Долната част на тялото ми също беше малко покрита. По този начин успях да продължа да стоя там. Използвах коженото палто и дрипавата рогозка, за да се справя през нощта. Продължих да медитирам всеки ден и по този начин измина още една година.

Един ден чух някакъв шум и видях много хора да идват към пещерата. Поглеждайки вътре в пещерата и виждайки зелена купчина в човешка форма, те сеизплашиха и изпищяха: "Призрак! Призрак!". Обърнаха се и избягаха, без да поглеждат назад. Хората, които идваха след тях, не им повярваха и казаха: "Как е възможно да има призрак посред бял ден? Ясно ли го видяхте? Хайде да отидем да погледнем." Те дойдоха наблизо, погледнаха вътре и също се уплашиха. Казах им: "Не съм призрак. Аз съм практикуващ, който медитира в тази пещера." След това им разказах подробно своята история.

В началото те не ми повярваха. След като проучиха внимателно пещерата и не откриха нищо друго освен коприва, те ми повярваха и ми дадоха много печено ечемичено брашно и месо. Те ми казаха: "Наистина се възхищаваме на самоусъвършенстващи се като теб. Моля те, помогни на душите на животните, които убихме, да намерят мир и елиминирай греховната ни карма." Те искрено ми се поклониха до земята и си тръгнаха.

За пръв път през всичките тези години получих храна, приготвена от хора и бях много щастлив. Сготвих месото и го изядох и тялото ми незабавно се почувства много комфортно. Здравето ми се подобри, мъдростта ми се увеличи и разбирането ми на дхарма се задълбочи и разшири. Празното блаженство, което имах, също беше различно от преди. Помислих си: "Ако някой може да осигури купа с храна на истински самоусъвършенстващ се, заслугата и добродетелта са много по-големи от даването на големи съкровища и пари на учители, които живеят като принцове в светския свят. Много хора помагат ненужно на богатите, докато малцина подкрепят бедните в истинска нужда. Колко жалко!".

Ядях брашното и месото много пестеливо. Измина известно време и останалото месо беше пълно с червеи. Бях на път да махна червеите, за да изям месото. Но премисляйки го по-задълбочено осъзнах, че това беше против Бодхисатва наставленията, защото човек не бива да приема храната на червеите като своя. Затова продължих да ям коприва. Една нощ дойде крадец. Виждайки го да се промъква около пещерата и да върви пипнешком навсякъде, не можах да сдържа смеха си и казах: "Хей, приятелю. Не мога да намеря нищо тук дори и през деня. Как очакваш да откриеш нещо през нощта?". Крадецът се замисли и се засмя с мен. Стана му много неудобно и тихо се измъкна.

Измина още една година. Ловците от родния ми град Кя Нгатса не бяха хванали нищо и бяха на входа на пещерата ми. Те ме видяха да стоя там като скелет, сгушен в съсухрена зелена купчина, покрита с три парчета плат. Треперейки от тревога те опънаха лъковете си към мен и попитаха с треперещи гласове: "Какво си ти – човек, призрак, животно или сянка? По всякакъв стандарт изглеждаш като призрак!". Изкашлях се и отговорих: "Аз съм човек, а не призрак."

Те чуха гласа ми и един човек, който ме познаваше, попита: "Да не би да си Топага?".
"Да, аз съм Топага."
"Ах! Би ли ни дал някаква храна? Ловувахме през целия ден и не хванахме нищо. Ако можеш да ни дадеш назаем нещо сега, ние ще ти го върнем многократно по-късно."

Аз казах: "За съжаление нямам какво да ви дам да ядете."
"О, няма проблем. Просто ни дай каквото ядеш ти."
"Имам само коприва тук. Моля ви, запалете огън, за да я сварите."
Щом чуха думите ми , те запалиха огън, за да сготвят копривата."Трябва да сложим малко масло, за да се свари с него" – казаха те.
"Бих искал да имам масло, но то свърши преди няколко години. Във всеки случай в копривата има масло."
"Тогава би ли могъл да ни дадеш малко подправки, моля?".
"Не използвам подправки от много години. Копривата има аромат."

Ловците казаха: "Трябва поне да ни дадеш малко сол."
Аз отвърнах: "Бих ви дал сол, ако имах. Живея без сол от много години. В копривата има сол. Ловците ми казаха: "Това, което носиш и ядеш няма никакъв смисъл. Това не е живот за човешко същество. Дори и да беше нечий слуга, щеше най-малкото да имаш достатъчно храна, която да ядеш и топли дрехи, които да носиш. Уф! Уф! На света не може да се намери никой по-нещастен и по-жалък от теб."

Аз казах: "Моля ви, не говорете така. Аз съм най-щастливият и най-възвишеният човек от всички. Срещнах великият преводач учителя Марпа и научих стихове за постигане на Съвършенство в рамките на един живот. Живеейки в тази отдалечена планина и изоставяйки мислите на копнеж за този живот, практикувам медитация, за да постигна Самадхи. Репутация, слава, уважение, облекло, храна, пари или активи – нищо не може да смути сърцето ми. Това е така, защото вече съм укротил всичките си светски тревоги. Никой в този свят не може да изобразява по-добре велик човек от мен самия. Всички вие живеете в страна, където Буда дхарма процъфтява, но нямате никакво желание дори да слушате дхарма, да не говорим за практикуването му. Вие прекарвате целия си живот заети с извършването на престъпления и правенето на зло, безразлични към това колко е дълбок адът и колко дълго ще останете там. В този свят хората като вас са наистина нещастни и жалки! В сърцето си аз съм винаги в безопасност и щастлив. Сега нека да ви изпея една песен за радостта от самоусъвършенстването.

Всички те бяха любопитни и тихо слушаха песента ми с голям интерес:

„Скъпи великодушен учителю Марпа,
посвещавам живота си на твоето спасение;
От Мила, йогито,
който живее тук в пещерата Дракар Тасо.

За да търся ненадминатият Бодхи,
аз се отказвам от живота си, дрехите си и храната си;
Малка тънка рогозка под мен ми носи радост,
подплатеното с памук палто върху мен е радост.

Поясът за медитация около мен е радост,
няма глад или студ, илюзорното тяло се радва;
Спирането на заблуждаващите мисли е радост,
липсата на дискомфорт означава радост.

Тук и там има радост,
за мен всичко е радост;
лоша основа далече от дхарма,
аз правя това, за да облагодетелствам себе си и другите.

Самоусъвършенстването е най-голямата радост,
вашето съжаление към мен е смешно;
Слънцето вече залезе на запад,
господа, време е да побързате към вкъщи.

Не знам кога ще свърши живота ми,
няма време за безсмислено говорене;
Тук съм, за да постигна Съвършенство,
да стоя сам в пещерата е моят късмет."

Като чуха думите ми, ловците казаха: "Наистина имаш великолепен глас! Тези радости, които спомена, може и да са истински, но не са нещо, което бихме могли да постигнем. Доскоро!". Всички те слязоха от планината.

В родния ми град Кя Нгатса всяка година се провежда голям фестивал, за да се отпразнува завършването на глинени Буда статуи. По време на тазгодишното събиране тези ловци изпяли моята песен за радостите на самоусъвършенстването. Всички похвалили песента, казвайки, че е наистина хубава. Сестра ми Пета също отишла там, за да проси. Чувайки текста, тя казала: "Тази песен трябва да е била написана от Буда!".

Един ловец се засмял и казал: "Ха! Ха! Не знам дали идва от Буда или от съзнателно същество. Но твоят мършав брат Топага я изпя, когато почти беше умрял от глад!".

Пета отговорила: "Баща ми и майка ми починаха много рано и всичките ни роднини и приятели станаха наши врагове. Брат ми не може да бъде открит никъде, а аз останах с горчивата съдба да бъда просякиня. И все пак ти все още се шегуваш с мен. Как е възможно да си толкова жесток!?
След това тя започнала да плаче. Джеси също била на фестивала. Виждайки как Пета плаче, тя казала: "Моля те, не плачи. Моля те, не плачи. Тази песен може и да идва от брат ти. Видях го преди няколко години. Какво ще кажеш да отидем до пещерата Дракар Тасо и да погледнем? Ще разберем дали това е бил той. Мога да дойда с теб." Пета се съгласила. От милостинята, която била получила от ламите, тя взела бутилка вино и малко печено ечемичено брашно и дошла в пещерата Дракар Тасо.

Пета стигнала до входа на пещерата и погледнала вътре. Тя ме видяла да седя там с очи хлътнали навътре като две ями и костите на тялото ми изпъкнали една по една като планини. Нямах мускули и кожата ми почти се беше отделила от костите. Косата ми беше дълга и мръсна, падаща върху гърба ми и порите по цялото ми тяло бяха зелени. Ръцете и краката ми бяха сухи и сбръчкани сякаш щяха да се спукат. Мислейки, че това е призрак, Пета беше изплашена и на път да избяга. После си спомнила думите „твоят мършав брат Топага... почти умрял от глад”. Така че тя попита скептично: 'Ти човек ли си или дух?".

"Аз съм Мила Топага!".

Знаейки, че това е моят глас, тя се втурна и ме сграбчи, като викаше: "Братко! Братко!". И изведнъж припадна. Като видях, че това беше сестра ми Пета, изпитах смесени чувства на скръб и радост. Отне ми много време да я вдигна. Тя покри лицето си с ръце и заплака: "Липсваше на мама толкова много, че тя почина. Никой в селото не искаше да ми помогне. Страданието беше твърде голямо и трябваше да обикалям наоколо, за да прося. Винаги си мислех: „жив ли е брат ми или е мъртъв? Ако е жив, той трябва да води щастлив живот. Кой би помислил, че ще се докараш до това положение? Има ли някой на този свят по-жалък от нас, братът и сестрата?". Викайки имената на мама и тате, тя заплака силно, удряйки гърдите си и тропайки с крака, докато викаше. Дадох всичко от себе си, за да я утеша, но не се получи. Изпълнен с тъга изпях една утешителна песен на сестра си Пета.

Пета каза: "Ако е така, това, което правиш, е страхотно, но не съм сигурна, че го вярвам. Ако това, което каза, е вярно, защо другите дхарма практикуващи не са като теб? Дори и да не са съвсем същите като теб, поне трябва да има някакви прилики. Никога не съм чувала за този вид практика, която практикуваш." Докато казваше това, тя ми даде виното и храната. След като изядох храната веднага почувствах мъдрост и яснота. Онази нощ практиката ми се подобри драстично.

След като Пета си тръгна на следващата сутрин, тялото ми и съзнанието ми изпитаха безпрецедентно щастие, както и остра болка. Всякакви добри и лоши промени и добри и лоши знамения изплуваха в съзнанието ми. Въпреки че практикувах усилено с ясно съблюдаване, това не помогна. Няколко дни по-късно Джеси донесе голямо количество отлежало масло, консервирано масло и делва с хубаво вино. Тя дойде с Пета, точно когато бях излязъл, за да донеса вода. Когато се върнах от носенето на водата, тъй като почти нямах дрехи върху себе си – само зеленикаво голо тяло – те се почувстваха неудобно да ме видят. Обърнаха главите си, застанаха настрани и започнаха да плачат.

След като влязох и седнах, двете ми дадоха ечемичено брашно, масло, вино и месо. Пета ми каза: "Братко, по който и да било стандарт не изглеждаш като човешко същество. Какво ще кажеш да излезеш навън и да си намериш малко човешка храна за ядене? И аз ще се опитам да намеря някакви дрехи, които да носиш." Джеси я последва: "Независимо от всичко трябва да намериш някаква храна. Аз също ще помисля за начини да взема малко дрехи за теб."

Аз казах: "Не знам кога ще умра. Ходенето навън за милостиня само води до загуба на време и е безсмислено. Дори ако умра от студ или глад, бих загубил живота си за дхарма и не бих съжалявал за нищо. Човек може да се откаже от практиката си, да обикаля наоколо за дрехи и храна и да работи усилено, за да натрупа състояние. Човек може да се храни добре, да се облича добре и да се наслаждава на празненства и питиета с роднини и приятели. Човек може да прекара живота си в пеене и говорене на произволни теми, в смях и шеги, докато води оскъдното си съществуване. Този начин на живот пропилява ценното време на човек и аз съм абсолютно против него. Така че не е нужно да търсите дрехи за мен и няма да изляза за милостиня. Нека всеки от нас да се погрижи за себе си!"

Пета отговори: "Практически изглежда, че ти искаш да страдаш. Не знам как ще бъдеш удовлетворен. Изглежда нямаш друг начин да се измъчваш и да си причиниш страдание!".

Аз казах: "Това не е кой знае какво. Трите По-ниски Сфери са истинското страдание. Но съзнателните същества лесно извършват злодеяния. Тези, които си причиняват този вид страдание са твърде много, за да бъдат споменати. Вече съм доста удовлетворен от сегашното си положение. " След това им изпях една песен за удовлетворението.

Чувайки песента ми, Джеси беше силно впечатлена и каза: "Това, което каза по-рано, е точно каквото правиш сега. Това наистина е възхитително!".

Пета отвърна: "Независимо какво казва брат ми, сърцето ми наистина не може да понесе, че той няма дрехи или храна. Ще направя каквото мога, за да ти дам някакви дрехи. Казваш, че няма да излезеш, за да намериш храна или дрехи заради твоята практика и че няма да имаш никакви съжаления, дори ако умреш. Но преди да умреш, аз все още трябва да измисля начин да ти намеря храна и дрехи." След това двете си тръгнаха заедно.

След като изядох хубавата храна, жилото на страданието и радостта, както и безпокойството от мислите, ставаха все по-тежки. По-късно не можах да продължа да практикувам. Отворих писмото на учителя и го прочетох. В него имаше всякакви стихове за това как да се премахнат препятствия и да се увеличат ползите, както и как да бъде превърната вината в заслуги и добродетел. Учителят специално ми напомняше да ям хубава храна сега. Непрекъснатата ми усилена работа в практикуването беше накарала основните фактори на физическото тяло (земя, вода, огън и въздух, известни още като Четирите Велики Елемента) да се съединят в енергийните ми канали. Тъй като храната ми беше прекалено некачествена, нямах енергия да ги разтворя.

Затова пих малко от виното от Пета и изядох храната, която Джеси беше донесла. Следвайки инструкциите в писмото работих усилено, за да упражнявам съзнанието, енергията и визуализацията. Малките енергийни канали се отвориха, както и един централен енергиен канал близо до пъпа. Появи се безпрецедентно усещане за блаженство, яснота и липса на представи. Сферата беше неописуема. Явното разбиране и реализиране на заслуги и добродетел бяха непоколебими и дълбоки и можеха да превърнат вината в заслуга и добродетел. Стигнах до ясното разбиране, че целият дхарма, включително прераждането и нирвана, имат кармични връзки. Злодеянията водят до прераждане, докато добротата и освобождението водят до нирвана. Явната заслуга и добродетел започват от усърдната практика и правилните действия и те биват подпомагани от храна и стихове за напреднали. Те се сливат, тъй като възможностите са узрели да достигнат завършване. По този начин придобих силна увереност в пригодността на Мантраяна. Също така знаех дълбоко в себе си, че заслугите и добродетелта на Пета и Джеси, които ми осигуриха храна, са невъобразими. За да се отплатя за тяхната благодарност, направих специален обет за посвещение в Бодхи.

Продължих да работя усилено в практикуването на самоусъвършенстване и постепенно стигнах до състояние, в което можех да променям тялото си по желание през деня. Също така можех да се издигам във въздуха и да демонстрирам всякакви свръхестествени сили. В сънищата през нощта бях в състояние да пътувам до върха на света и да разбивам планини. След като се превърнех в стотици превъплъщения, можех да отида в чистите земи на Будите, за да слушам дхарма или да преподавам лекции на безбройните съзнателни същества. Тялото ми беше в състояние да влезе и да излезе от вода, както и огън, заедно с всякакви други невъобразими свръхестествени трансформации. Чувствайки се много щастлив в сърцето си ги изпробвах, докато продължавах да практикувам. Скоро след това можех да летя свободно. Отлетях до един планински връх, за да медитирам за ясна наблюдателност и там произведох безпрецедентната топлина на Туммо.

Докато летях обратно към Дракар Тасо, минах покрай едно малко селце и видях баща и син да орат полето. Бащата, който беше от същата банда негодници като чичо ми, копаеше с мотика, докато синът ореше с помощта на як. Синът вдигна поглед и ме видя да летя в небето. Той незабавно извика: "Татко, погледни! Някой лети в небето!". Той забрави за орането и продължи да гледа как летя. Баща му отговори: "Уф! Не си струва да гледаш. Нянгца Каргиен от Кя Нгаца имаше син демон. Той гладуваше, но не умря от глад. Хората го наричат Демонът Мила. Мисля, че това е той. Не позволявай на сянката му да те покрие и продължавай да ореш."
За да избегне сянката ми, старият чешит избяга. Синът каза: "Толкова е забавно да видиш жив човек да лети! Ако можех да летя, дори ако щях да падна и да си счупя краката, все пак щях да искам да го направя." И така той спря да оре полето и просто се взираше в мен в небето.

По онова време имах мисълта, че вече имам способността да правя неща, за да облагодетелствам съзнателните същества, така че трябваше да разпространя дхарма на хората. Но едно божество ми се яви и ми каза: "Да последваш инструкциите на учителя да се самоусъвършенстваш през целия си живот, е правилното нещо, което трябва да направиш. Няма нищо друго в този свят, което да разпространи дхарма по-добре и да облагодетелства повече съзнателните същества от твоето практикуване на дхарма." Осъзнах, че като прекарам целия си живот в практикуване бих могъл да послужа като пример за бъдещите практикуващи. Това щеше да предложи голяма полза за съзнателните същества и на методите на преподаване в бъдеще. Затова реших да продължа да медитирам в планините.

После си помислих: "Живея тук от много години. Постепенно повече хора узнават за мен. Това дете ме видя да летя днес и се страхувам, че повече хора ще започнат да идват тук. Ако продължа да стоя тук, вероятно ще пропадна обратно към осемте светски грижи. Изкушен от демони, слава и репутация вероятно накрая няма да успея. Би било по-добре да отида да практикувам в Чубар, свещено място, което учителят предсказа." Носейки глиненото гърне за готвене на коприва напуснах Дракар Тасо.

Заради практикуването в аскетични условия за дълъг период от време бях физически слаб. Парцаливите дрехи, които носех, се влачеха по земята и случайно се препънах на пътя. Въжето се скъса и гърнето се счупи. Купчина прясна зелена коприва, която беше в гърнето, се разпръсна по земята. Виждайки това си помислих за принципа на непостоянството и се сдобих с по-голяма решителност да напусна този светски свят. На задната страна на един хълм се натъкнах случайно на един ловец, който ядеше нещо. Той дойде до мен. Виждайки ме да държа парчетата от гърнето, той ме попита: "Глиненото гърне вече е счупено. Защо го носиш все още? Тялото ти е толкова кльощаво и изглежда зелено. Какво се е случило?".

Разказах му накратко за моя път в самоусъвършенстването. Той отговори: "Това е великолепно! Какво ще кажеш да се качиш на хълма и да похапнеш с нас?". Последвах го нагоре по хълма, където седяха няколко ловци. Единият от тях каза: "Хей, приятелю. Видях, че имаш доста красиви очи. Ако беше използвал твоята аскетична практика за нещо в обществото, със сигурност щеше да яздиш красив приличащ на лъв кон и да имаш най-добрия добитък и най-добрите слуги. Докато се наслаждаваше на огромно богатство, никой нямаше да посмее да се възползва от теб и щеше да живееш много комфортно. Или най-малкото можеше да правиш някакъв бизнес, за да се издържаш и да водиш комфортен живот. Дори ако лошият ти късмет продължеше и трябваше да останеш при някого като слуга, щеше да имаш достатъчно, за да се нахраниш и дрехи, за да се стоплиш. Щеше да бъде много по-добре от това, което имаш сега. Може би преди не си знаел какво да правиш, но отсега нататък последвай съвета ми и това определено ще бъде добре за теб."

Друг старец продължи: "Хайде! Престани! Не говори глупости. Той изглежда е истински самоусъвършенстващ се и няма да послуша светски хора като нас. Престани да дрънкаш. Хей, господине, гласът ти е много хубав. Би ли ни изпял някоя песен?".

Аз казах: "Като ме гледате, си мислите, че съм най-окаяният. Но на този свят вероятно не можете да откриете някой, който да е по-благословен и да има по-щастлив живот от мен." Сбогувах се с ловците и тръгнах за Чубар. След като пристигнах в Дингри, спрях край пътя и легнах, за да си почина за минута. Покрай мен минаха няколко момичета, всичките облечени красиво за дхарма събиране. Виждайки измършавялото ми тяло, едно момиче каза: "Елате да видите! Какъв жалък човек! Трябва да дадем обет да нямаме такива тела в следващите си прераждания." Друго момиче каза: "Какъв жалък човек! Всеки, който го види, ще се натъжи."

Те не знаеха, че си мислех: "Тези невежи съзнателни същества са толкова жалки!". Не можех да сдържа силното чувство на съжаление към тях. Изправих се и казах: "Хей, моля ви, не говорете така. И няма нужда да изпитвате съжаление към мен. Честно казано, дори ако дадяхте обет да получите човешко тяло като моето, можеше да е трудно да го получите. Мислите, че съм жалък? Съжалявате ли ме? Нека ви кажа това, погрешните възгледи са наистина жалки и невежеството е наистина жалко."

Едно от момичетата се обърна към друго: "Той е Миларепа! Ние гледахме само другите и не гледахме себе си. Казахме неуместни неща, затова нека да поискаме неговата прошка и да направим обет. " И така две от тях дойдоха при мен и помолиха за прошка. Те ми дадоха седем мидени черупки като дар. Другите момичета също ми се поклониха и ме помолиха да им преподам дхарма.

След като пристигнах в Дрин разпитах подробно за положението в Чубар и Кийпук и реших да медитирам в Кийпук Нийма Дзонг (Цитаделата на Приятното Слънце). Останах там няколко месеца и просветлението ми бързо се подобри. Жителите на Дрин често ми даваха храна като дар. Понякога доста хора идваха да ме посетят. Постепенно започнах да чувствам, че това можеше да възпрепятства медитацията ми, така че си помислих да медитирам в отдалечена планина, както ме беше инструктирал учителя по-рано.

Дотогава Пета беше намерила малко вълна и беше изтъкала вълнени дрехи. Тя ги занесла до Дракар Тасо, но аз вече си бях тръгнал. След това разпитала наоколо за мен. Някой и казал: 'Имаше един йоги, който приличаше на насекомо, което се храни с коприва, и той тръгна на юг." Знаейки, че това съм бил аз, тя отишла на юг, за да ме намери. По пътя си случайно видяла лама Бари Лотсава да прави дхарма събиране. Мястото за седене на ламата имало няколко слоя рогозки и голям чадър с цветни копринени ленти, окачен над главата му, развяван от вятъра. Младите ученици на ламата свирели на тромпети от черупки на тритон или били заети с пиенето на чай или вино. Събирането било оживено и изпълнено с присъстващи. Виждайки това Пета си помислила: "Когато другите хора изучават дхарма могат да се наслаждават на такива пиршества. Но това, което изучава моят брат, е наистина необичайно. Освен да търси страдание за себе си, той изобщо не се облагодетелства от това. Той дори е подложен на подигравките на другите и дори членовете на семейството му биват унижени. Когато видя брат ми този път наистина трябва добре да си поговоря с него. Да се надяваме, че може да стане ученик на този лама."

На събирането Пета попитала за местонахождението ми и някой и казал, че съм в Кийпук. Тя минала през Дрин и ме намерила в Кийпук. В момента, в който ме видя, Пета каза: "Братко, дхармата, която изучаваш, е такава, която не дава на човек храна за ядене и дрехи за обличане. Това е много срамно и аз се чувствам опозорена. Освен всичко останало ти нямаш нищо, с което да покриеш долната част на тялото си. Това е много грозно. Сега, моля те, вземи тази вълна и си направи престилка от нея! Погледни другите, които изучават дхарма. Погледни Бари Лама, който има място за седене с няколко слоя рогозки и е покрит с голям чадър. Той носи коприна и сатен и пие чай и вино. Събирането му привлече голяма тълпа и учениците му свиреха на черупки от тритон, заобиколени от безброй дарове. Това наистина ще облагодетелства съзнателните същества, роднините и приятелите и всички ще бъдат доволни. Така че мисля, че той е най-добрият дхарма практикуващ сред всички практикуващи. Би ли се опитал да станеш негов чирак? Дори ако беше най-младият лама, щеше да живееш комфортно. В противен случай братко, помисли за своята дхарма и за моя живот. Страхувам се, че ние двамата няма да живеем дълго." С тези думи тя започна да ридае шумно.

Казах на Пета: "Моля те, не казвай това отново. Ти и другите може да си мислите, че е срамно да съм гол. Но аз мисля, че това е тялото, което вски има, и показването му не е позорно. Аз бях така, когато родителите ми ме доведоха в този свят, така че защо да е срамно? Някои хора знаят, че има престъпления, които трябва да избягваме, но продължават безсрамно да вършат злодеяния и да безпокоят родителите си. Те крадат вещи от Трите Ценности. За да задоволят своите егоистични желания, те използват всякакви методи, за да мамят съзнателните същества, вредейки на себе си и на другите. Боговете презират хора като тях и такова поведение наистина е срамно. Те са грешни не само в този живот, но и в бъдещето. Освен това ти мислиш, че тялото, дадено ни от нашите родители, е срамно, но когато родителите ни те доведоха на този свят, гръдният ти кош нямаше тези две големи гърди. Защо сега се чувстваш засрамена от тези гърди?

Смяташ, че практикувам в аскетични условия без храна или дрехи, защото не мога да намеря храна или дрехи. Това не е вярно. Причината, поради която практикувам по този начин, е защото, първо, се страхувам от страданието в Трите По-нисши Сфери; второ, смятам, че прераждането е толкова ужасяващо, колкото хвърлянето на жив човек в огнен ад. Хаосът в този земен свят, с хора, които се борят един с друг за слава и печалба и всички тези осем светски грижи, ме отвращават. За мен тези неща са толкова отвратителни и гадни, колкото миризмата на храната, която повръща болен човек. Когато видя тези неща, сякаш виждам плътта на собствените си убити родители и сърцето ми се изпълва с неописуема тъга. Третата причина е, че учителят Марпа ме инструктира да изоставя осемте светски грижи и хаоса, независимо от храната, облеклото и коментарите на другите. Той ме помоли да живея в необитаема отдалечена планина и да изоставя всички надежди и мисли за този живот, посвещавайки се на самоусъвършенстването. Така че моята аскетична практика всъщност следва ученията на учителя.

Докато се подчинявам на инструкциите на учителя да практикувам, аз облагодетелствам не само себе си, но също и всички съзнателни същества в дългосрочен план. Ние живеем в този свят и можем да умрем във всеки един момент. Вместо да се тревожа за осемте светски грижи, по-скоро бих искал да потърся истинско освобождаване. Що се отнася до това да стана чирак на Бари Лама, както каза, това беше наистина смешно. Ако исках да постигна нещо в това общество, щях да съм поне толкова добър, колкото Бари Лама. Тъй като искам да постигна Съвършенство в този живот, избрах аскетичната практика. Сестро Пета, ти също трябва да забравиш за осемте светски грижи и да изучаваш дхарма добре. Ела с брат си да се самоусъвършенстваш в заснежените планини. В бъдеще ползите за нас и за другите съзнателни същества ще осветяват навсякъде като слънце."

Като чу думите ми, Пета отговори: "Осемте светски грижи, които спомена, са щастие в този човешки свят! Ние двамата не трябва да ги изоставяме! Ти ясно осъзнаваш, че не можеш да постигнеш това, което има Бари Лама, но умишлено правиш много помпозни забележки, за да го прикриеш. Искаш от мен да замръзна в заснежените върхове, без храна за ядене и дрехи за носене? Няма да направя това! Не знам къде ще отида в бъдеще. Но братко, моля те, не обикаляй навсякъде като уплашен елен, преследван от ловджийско куче. Защо просто не останеш тук? Можеш да се самоусъвършенстваш и аз ще мога лесно да те намеря. Хората тук изглежда, че вярват в теб. Така че за теб ще е най-добре да живееш тук дълго време. Или, моля те, поне остани тук няколко дни и първо си направи престилка от вълната, за да покриеш долната част на тялото си. Сега ще си тръгна и ще се върна след няколко дни."

По този начин обещах на Пета, че ще остана там още няколко дни. Тя отиде да проси храна в Дрин.

След като Пета си тръгна, разделих вълната на няколко части. От едно голямо парче направих голяма шапка, която можеше да покрие цялата ми глава. От друго парче направих чифт обувки. Превърнах третото парче в двадесет калъфа, десет за пръстите на ръцете ми и десет за пръстите на краката ми. Също така направих калъф за срамните ми части.

След няколко дни Пета се върна и ме попита дали съм ушил дрехите. Казах и, че съм го направил и и показах калъфите. Тя ги видя и извика: "Братко! Ти всъщност дори не си човек! Ти си безсрамен! Работих толкова усилено просейки храна и след това размених тази храна за вълнен плат, а ти си го превърнал в дрипи. Ти си съсипал всичко! Понякога изглеждаш толкова зает с практикуването, че нямаш свободно време. Откъде намери време за такава шега? Уф! Ти наистина не си като човек."

Аз отвърнах: "Аз съм праведен човек и съм човек, който прави нещо смислено. Напълно наясно съм кое е срамно, затова изпълних всички наставления и обети добре. Ти сестро смяташ, че това, че срамните ми части не са покрити не изглежда добре и изпитваш срам, но аз не мога да ги отрежа. Така че, въпреки че ми отне от времето за самоусъвършенстване, аз търпеливо направих тези калъфи, за да те удовлетворя. Също така помислих, че ако излагането на показ на долната част на тялото ми е срамно, тогава всичките ми пръсти на ръцете, краката, пръстите на краката и главата ми, всички изпъкнали части също ще бъдат срамни, ако не са покрити. Затова направих калъфи за всички тях. Не похабих вълната. Просто я използвах, за да направя калъфи за срамните си части. Всъщност изглежда, че ти знаеш по-добре от мен кое е срамно. Ако интимните ми части са срамни, тогава какво ще кажеш за твоите? Какво ще кажеш за онези хора, които натрупват срамно богатство?". Като чу думите ми тя не каза нищо. Тя беше толкова разгневена, че лицето и посиня и малко посивя.

Аз продължих: "Хората в този свят третират това, което не е срамно, като срамно, а срамното като нормално. Те вредят на хората и ги мамят, натрупвайки карма и грехове и не мислят, че това е срамно." Лицето на Пета все още беше синьо и сивкаво. Като ми подаде храната и маслото от просията си, тя каза: "Никога не се съгласяваш да направиш това, което ти казвам. Но аз все пак не мога да оставя брат си тук по този начин. Моля те, изяж това и аз ще сляза от планината за още храна."
Тя беше на път да си тръгне и аз си помислих: "Истина ли е, че сърцето на Пета не може да бъде спасено от дхарма?". Затова ѝ казах: "Не бързай. Можеш да останеш тук, докато свърши тази храна. По време на престоя си тук, дори ако не практикуваш дхарма, можеш да избегнеш натрупването на карма надолу по планината. Моля те, остани тук за няколко дни."

И така Пета остана. През онези дни дадох всичко от себе си, за да ѝ обясня принципа на добрите дела и възнаграждението, както и на кармата и възмездието. Тя постепенно започна да има някакво разбиране за Будисткия дхарма. Настроението ѝ също малко се промени.

(Следва продължение)

Линк към оригиналната статия:
http://en.minghui.org/html/articles/2018/10/17/172883.html